Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 41

— Нора изпрати съобщението — рече той. Вдигна очи и тя изпита дълбоко състрадание, въпреки всичко, защото челото му бе цялото в бръчки, а очите — червени като да не е мигвал от дни. — Направи го, без да ми каже.

— Но тя си мисли, че дъщеря й е умряла — обади се Каролайн. — Това ли й казахте?

Той бавно кимна.

— Исках да й кажа истината. Но като отворих уста, не можах да я изрека. Тогава си помислих, че й спестявам голяма болка.

Каролайн се замисли за собствените си лъжи, нанизали се една след друга.

— Не я оставих в Луисвил — тихо рече тя. Кимна към вратата на спалнята. — Там е. Спи.

Дейвид Хенри вдигна глава. Каролайн омекна, защото лицето му бе бяло като платно, не го бе виждала тъй стъписан.

— Защо не я остави? — запита той, готов да избухне. — Защо, за бога, не я остави?

— Били ли сте там? — запита на свой ред тя, припомняйки си бледата жена и падащата по студения линолеум черна коса. — Виждали ли сте онова място?

— Не — намръщи се той. — Знам само, че мнозина го препоръчват. Преди съм изпращал други хора там. Не съм чувал лоши отзиви.

— Ужасно е — рече тя и й олекна. Значи сам не е знаел какво прави. Искаше й се да го мрази, но си спомни колко нощи бе прекарал в клиниката заради пациенти, които не могат да си позволят необходимото лечение. Хора от провинцията, от планините, които бяха положили усилие да дойдат в Лексингтън без пари, изпълнени с надежда. Другите съдружници в клиниката не одобряваха, но доктор Хенри не престана. Той не е лош човек, в това бе убедена. Не е чудовище. Но опело за живо дете — това е чудовищно.

— Трябва да й кажете — рече тя.

Лицето му бе все така бледо, но непоколебимо.

— Не — отсече той. — Вече е прекалено късно. Постъпи както смяташ за редно, Каролайн, но не мога да й кажа. Няма да й кажа.

Странно, думите му събудиха цялата й неприязън и в същото време никога не бе чувствала някого толкова близък. Сега двамата ги свързваше нещо изключително и каквото и да се случеше, щяха да останат обвързани. Той пое ръката й и това й се стори естествено, в реда на нещата. Приближи я до устните си и я целуна. Тя усети притиснатите към кокалчетата устни и топлия му дъх по кожата си.

Ако, щом вдигна глава, в изражението му бе съзряла и следа от пресметливост, каквото и да е, но не и болезнения смут, когато пусна ръката й, щеше да постъпи както трябва. Щеше да вдигне телефона и да се обади на доктор Бентли или на полицията и да признае всичко. Но в очите му имаше сълзи.

— Всичко е в твои ръце — рече той и пусна дланта й. — Оставям на теб да решиш. Вярвам, че мястото на това дете е в приюта в Луисвил. Не прибързвам. Тя ще има нужда от медицински грижи, които другаде не може да получи. Но ще уважа всяко твое решение. И ако решиш да се обадиш на властите, ще поема вината. За теб няма да има последици, обещавам.

По лицето му се четеше огромното бреме. За първи път Каролайн се замисли за нещо друго освен за непосредствено предстоящото, освен за бебето в съседната стая. Всъщност не й бе идвало на ум до този момент, че кариерата и на двамата е сериозно застрашена.