Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 39

— Видях госта ти — каза Луси, потупвайки Каролайн по ръката. — Мили боже! Ама хубавец, а? Изгарям от нетърпение да чуя новината.

Луси седна на вече прибрания разтегаем диван. Каролайн се настани на фотьойла. Вратата на спалнята, където спеше Фиби бе отворена.

— Нали не си болна, мила? — казваше Луси. — Че то, като се замисля, по това време обикновено всички сте излезли.

Каролайн се загледа в горящото от нетърпение лице на Луси и си даде сметка, че каквото каже, начаса ще обиколи града и след два-три дни някой ще я приближи я в магазина, я в черквата и ще я попита за непознатия, който пренощувал в апартамента й.

— Мъжът, който си видяла снощи, ми е братовчед — небрежно отвърна Каролайн, удивена от неочакваната си способност без притеснение и с лекота да лъже. Лъжите просто й идваха отвътре, дори не трепна, докато ги изричаше.

— Аха, щото аз се чудех — Луси изглеждаше малко разочарована.

— Знам — откликна Каролайн. И тогава, нанасяйки обезоръжителен удар, от който, като се замисли след време, сама се изненада, продължи: — Горкият Ал! Жена му е в болница. — Приведе се по-близо и понижи глас. — Толкова е тъжно, Луси. Едва на двайсет и пет е, а мислят, че има тумор в мозъка. Напоследък просто залиня и Ал я доведе от Съмърсет да я прегледа специалист. А имат и бебе. Рекох му: Слушай, Ал, върви при нея в болницата и ако трябва, стой там денонощно. Остави бебето при мен. И нали съм медицинска сестра, съгласи се. Дано не ти е пречила, като плаче.

Минута-две Луси мълча като вцепенена и Каролайн изпита удоволствието, властта да нанесеш изненадващ удар.

— Клетите, горко им, на братовчед ти и жена му! На колко е бебето?

— Само на три седмици — отговори Каролайн и в миг, обзета от някакво вдъхновение, стана. — Почакай.

Отиде в спалнята и вдигна Фиби от чекмеджето, обвивайки я плътно в одеялата.

— Не е ли красавица? — седна тя до Луси.

— О, наистина. Прекрасна е! — възкликна Луси и докосна мъничката ръчичка на Фиби.

Каролайн се усмихна във внезапен прилив на гордост и задоволство. Белезите, които бе забелязала в родилната зала — скосените очи, леко сплесканото носле, й бяха вече тъй близки, че не й правеха впечатление. А Луси, която нямаше набитото око на Каролайн, изобщо не ги забеляза. Фиби си беше като всяко друго бебе — крехка, обична и неотстъпчива, ако иска нещо.

— Обичам да я гледам — призна си Каролайн.

— Ех, клетата й майчица! — прошепна Луси. — Надяват ли се да оживее?

— Не се знае — отговори Каролайн. — Времето ще покаже.

— Сигурно са съсипани — рече Луси.

— Да, съсипани са. И двамата залък не могат да сложат в уста — доверително потвърди Каролайн, за да предотврати появата на някое от прословутите топли ястия на Луси.

* * *

През следващите два дни Каролайн не излезе от къщи. Единствената й връзка със света бяха вестниците, доставките от магазина за хранителни стоки, млекарят, шумът от автомобили. Времето омекна и снегът, който се стопи толкова бързо, колкото и натрупа, струеше като водопад по стените на сградите и изчезваше в канавките. За Каролайн дните смътно се сливаха в поток от случайни образи и възприятия: докарват феърлейна с презареден акумулатор на паркинга, слънчева светлина струи през замъглените прозорци, смътна миризма на влажна пръст, една червеношийка е кацнала при хранилката. От време на време я обземаше тревога, но често, седнала край Фиби, за своя изненада осъзнаваше, че е съвършено спокойна. Беше казала истината на Луси Мартин, тя действително обичаше да наблюдава момиченцето. Обичаше да седи на слънце с бебето на ръце. Непрекъснато си повтаряше да не допуска да обикне Фиби, че Фиби е само временно в живота й. Бе наблюдавала дълго Дейвид Хенри в клиниката и бе убедена, че той е състрадателен човек. Онази нощ, когато вдигна глава от бюрото и погледите им се срещнаха, тя съзря в очите му безгранично милосърдие. Не се съмняваше, че той ще постъпи правилно, само да преодолее шока.