Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 38

— Може би следващия път — каза тя и се пресегна към кафето. — Трябва да уредя някои неща тук.

Ал кимна.

— Разбирам. Знам как стават тия работи.

— Но ти благодаря — рече тя. — Благодаря ти за идеята.

— За мен е удоволствие — сериозно отговори той и стана да си върви.

От прозореца Каролайн го проследи как отива до камиона, как изкачва стъпалата към кабината и за миг се обръща да помаха от отворената врата. И тя му помаха — радваше се на леката му, непринудена усмивка и се изненада, че нещо в сърцето й потрепна. Прииска й се да хукне след него, представи си тясното легло в дъното на кабината, на което той понякога преспива, и как нежно докосна челцето на Фиби. Човек, който живее толкова уединено, сто на сто ще запази тайните й, ще съхрани мечтите и страховете й. Но двигателят запали и от сребристия комин над кабината му се изви облак дим, после камионът внимателно потегли от паркинга, излезе на стихналата улица и замина.

* * *

През следващите двайсет и четири часа Каролайн спа и се събужда заедно с Фиби, оставаше будна само колкото да похапне. Странно — открай време бе много придирчива към яденето, според нея да ядеш каквото ти падне, когато намериш време, бе признак на ексцентричност и всепоглъщаща самота, а сега ядеше когато свари: студени зърнени храни, направо от опаковката, сладолед с лъжица направо от кутията на крак до кухненския плот. Сякаш бе попаднала в някаква своя зона на здрача, между съня и реалността и не се налагаше кой знае колко да се замисля за последиците от собствените си решения, нито съдбата на заспалото в чекмеджето й за дрехи бебе, нито своето бъдеще.

В понеделник се събуди навреме да се обади, че е болна и няма да иде на работа. На телефона бе Ръби Сентърс от рецепцията.

— Добре ли си, мила? — попита тя. — Гласът ти звучи ужасно.

— Мисля, че е грип — отговори Каролайн. — Сигурно ще отсъствам няколко дни. Нещо ново при вас? — попита тя, като се опитваше гласът й да не я издаде. — Съпругата на доктор Хенри роди ли?

— Ами, представа нямам — каза Ръби. Каролайн си представи умислената бръчка на челото, изрядното бюро с вазичка с изкуствени цветя в ъгъла. — Още няма никой, ако не броим стотина пациенти. Като че вашият грип е налегнал всички, мис Каролайн.

Щом затвори телефона, на вратата се почука. Луси Мартин, няма кой друг да е. Каролайн се изненада как ли се е стърпяла да не дойде досега.

Луси беше с рокля на големи яркорозови цветя, кухненска престилка, обточена с розови къдрички, и мъхнати пантофи. Щом Каролайн отвори вратата, тя влезе с половин бананов сладкиш в ръце, увит в найлон.

Всички разправяха, че Луси има златно сърце, но в нейно присъствие Каролайн винаги бе нащрек. Кейковете, пайовете и топлите ястия на Луси бяха входният й билет към същината на всяка драма, било то смърт или катастрофа, раждане, венчавка или бдение. В неизменната й готовност имаше нещо не съвсем нормално, в присъщата й потребност от лоши вести се таеше някакво зловещо воайорство и Каролайн гледаше да я държи на разстояние.