Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 37

По пътя Каролайн бе обмислила кое как да направи и сега издърпа едно чекмедже от скрина и изсипа грижливо подредените в него дрехи на купчина на пода. После застла две хавлиени кърпи на дъното, обви ги със сгънат чаршаф и внимателно настани Фиби отгоре, както бе повита в одеялата. Като легна в собственото си легло, умората я надви и начаса заспа дълбоко и непробудно. Не чу гръмкото хъркане на Ал във всекидневната, нито шума от снегорините на паркинга, нито трясъка от боклукчийските камиони по улиците. Но щом Фиби помръдна посред нощ, в миг скочи. Тръгна сред тъмнината като през вода, капнала, но целеустремена — препови я, стопли млякото, съсредоточи се върху детето в ръцете си и непосредствените си задачи — спешни, всепоглъщащи, неотложни — неща, които сега единствено нея чакаха и които не търпяха отлагане.

* * *

Събуди я струяща светлина и мирис на яйца с бекон. Стана, наметна пеньоара си и се наведе да докосне спокойните бузки на бебето. После отиде в кухнята, където Ал мажеше препечени филийки с масло.

— Здравей — вдигна глава той. Беше се сресал, но косата му бе все така някак необуздана. На тила му се белееше оплешивяващо петно, а на врата му висеше златен медальон на верижка. — Дано не се сърдиш, че се държа като у дома си. Ама снощи не вечерях.

— Мирише хубаво — рече Каролайн. — И аз съм гладна.

— Значи — рече той, подавайки й чаша кафе, — добре че направих повечко. Хубаво местенце си имаш. Спретнато и чисто.

— Харесва ли ти? — попита тя. Кафето бе по-силно и по-гъсто, отколкото тя го правеше. — Мисля да се местя.

Собствените й думи я изненадаха, но щом ги изрече и ги чу, й се сториха истина. Дневната светлина падаше върху тъмнокафявия килим и подлакътника на дивана. Навън от стрехите се стичаха капки. От години спестяваше, представяше си как живее в къща или тръгва на някакво приключение и ето ти — с бебе в спалнята и непознат на масата, а колата й някъде край Версай.

— Мисля да ида в Питсбърг — уточни тя, не вярвайки на ушите си.

Ал разбърка яйцата и ги сервира.

— Питсбърг? Страхотен град. А защо Питсбърг?

— А, майка ми имаше роднини там — отвърна Каролайн, докато той сложи чиниите на масата и седна срещу нея. Май започне ли човек да лъже, няма спиране.

— Виж, мислех си, редно е да изкажа съжаление — каза Ал. Черните му очи гледаха нежно. — За случилото се с бащата на бебето.

Каролайн почти бе забравила, че си измисли съпруг, и с изненада долови в гласа на Ал съмнение, че този съпруг съществува. Дали ме смята за самотна майка, зачуди се тя. Закусиха, без да разговарят много-много, само от време на време разменяха по някоя дума за времето, за натовареното движение и накъде е тръгнал Ал, а то бе за Нашвил, Тенеси.

— Никога не съм била в Нашвил — каза Каролайн.

— Не думай! Ами скачай в камиона заедно с дъщеря си — откликна Ал. Каза го на шега, но в шегата се таеше и предложение. Предложение не към нея, не точно към нея, а към една самотна майка, чийто късмет й е изневерил. И въпреки всичко, за миг Каролайн си представи как излиза през вратата с кутиите и одеялата и повече не поглежда назад.