Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 36

Ал неловко стоеше на прага и изпълваше касата на вратата. Можеше да е сериен убиец или изнасилвач, или мошеник. Можеше да е какъв ли не.

— Диванът ми се разпъва — рече тя. — Ако искаш, можеш да спиш на него.

Той се поколеба, преди да влезе.

— Ами мъжът ти? — запита той и се огледа.

— Нямам съпруг — отговори тя и едва като го изрече, осъзна, че е сгрешила. — Вече не.

Той я изгледа изпитателно, застанал с вълнената шапка в ръка, а от главата му, за нейна изненада, стърчаха черни къдрици. Почувства, че сетивата й са притъпени, но от кафето и умората е и пренапрегната, и в миг се запита как ли му изглежда — все още със сестринската престилка, не се бе ресала от часове, с разкопчано палто и това бебе на уморените й ръце.

— Не искам да създавам неприятности — рече той.

— Неприятности ли? — откликна тя. — Ако не бяхте вие, още щях да се лутам сам-сама на онзи паркинг.

Тогава той се усмихна широко, отиде до камиона и след няколко минути се върна с малък тъмнозелен брезентов чувал.

— Някой гледаше от един прозорец по-долу. Сигурна ли сте, че няма да си имате неприятности?

— Това е Луси Мартин — рече Каролайн. Фиби се размърда и тя извади шишето, изпробва на ръката си дали млякото е достатъчно топло и седна. — Тя е ужасна клюкарка. Повярвайте ми. Вие просто й дадохте повод да се чувства на седмото небе от щастие, че има кого да одумва.

Но Фиби не искаше да яде и захленчи, а Каролайн стана и закрачи из стаята, мърморейки нещо под нос. В това време Ал се залови за работа. За нула време разпъна дивана и опъна чаршафа с остри ръбове в четирите ъгли, по военному. Когато Фиби най-сетне се укроти, Каролайн му кимна и прошепна „Лека нощ“. Здраво затвори вратата на спалнята. Хрумна й, че човек като Ал сто на сто е забелязал, че няма кошче.