Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 35

— Ама че чудесия, а! — рече мъжът, щом Фиби се укроти. Беше седнал зад волана. Двигателят тихичко забоботи в мрака, утешително като гигантска котка, а светът се простираше до мрачния хоризонт. — Такъв сняг в Кентъки, де.

— През някоя и друга година се случва — отговори тя. — Вие май не сте тукашен.

— От Акрон, Охайо съм — отвърна той. — Тъй де, по рождение. Но от пет години съм по пътищата. Напоследък се възприемам като човек на света.

— Не сте ли самотен? — попита Каролайн, представяйки си как самата тя обикновено седи вечер в апартамента си. Направо не й се вярваше, че е тук и си говори за тъй лични неща с непознат. Беше странно, но и вълнуващо — все едно се доверяваш на човек, с когото си се запознал във влак или автобус.

— Е, понякога — призна той. — То се знае, самотна работа е. Но от време на време се случва да се запозная с този-онзи. Като тази вечер.

В кабината бе топло и Каролайн усети, че се отпуска на високата облегалка. На светлината на уличните лампи снегът още прехвърчаше. Колата й бе насред паркинга — самотен тъмен заснежен силует.

— Накъде сте? — попита я той.

— Ами, до Лексингтън. Няколко километра по-назад по магистралата имаше задръстване. Реших, че ако мина оттук, ще си спестя малко време и неприятности.

Меката светлина от уличните лампи осветяваше лицето му и той се усмихна. За своя изненада и Каролайн се усмихна и след миг и двамата се смееха.

— По-мъдър план, здраве му кажи — рече той.

Тя кимна.

— Вижте сега — поде той след кратко мълчание. — Ако е само до Лексингтън, мога да ви закарам. Вместо тук, ще паркирам там и туйто. Утре е… утре е неделя, нали? Ама в понеделник рано-рано ще се обадите на пътна помощ за колата. Тук ще е на сигурно място, не ще и дума.

Светлината от лампите покрай пътя падаше върху дребничкото личице на Фиби. Той се пресегна и нежно, гальовно помилва челцето й с огромната си ръка. На Каролайн й допадна неговата несръчност, спокойствието му.

— Добре — реши тя. — Щом няма да се отклонявате много.

— А, няма — отвърна той. — Хич даже. Прощавайте, ама аз тъй си приказвам. Лексингтън ми е на път.

Събра останалия багаж от колата й — покупките и одеялата. Казваше се Ал, Албърт Симпсън. Опипом намери още една чаша под седалката. Избърса я внимателно с носна кърпичка и я напълни с кафе от термоса си. Тя отпи и се зарадва, че е чисто, наслаждавайки се на топлината, благодарна, че е с човек, който нищичко не знае за нея. Чувстваше се в безопасност и странно щастлива, макар да бе задушно и да миришеше на мръсни чорапи, а едно чуждо бебе спеше в скута й. Докато караше, Ал заразправя за живота си по пътищата, за паркинги, за камиони с душове, за нижещите се под колелата километри нощ след нощ.

Каролайн се унесе от монотонния приглушен звук от гумите, от топлината и прехвърчащия пред фаровете сняг и задряма. Когато спряха на паркинга пред кооперацията й, камионът зае място за пет автомобила. Ал скочи да й помогне да слезе и остави мотора да работи, докато качи багажа по външното стълбище. Каролайн го последва с Фиби на ръце. Перде на по-долен етаж се отмести — както винаги Луси Мартин шпионира — и Каролайн поспря, усетила леко да й се завива свят. Защото всичко си беше като преди, но несъмнено тя не беше онази жена, която излезе посред нощ предната вечер и прегази през снега до колата си. Бе толкова променена, че й се струваше, че и стаите, и светлината ще са различни. Но тъй познатият й ключ влезе в ключалката и както винаги, заяде на все същото място. Когато вратата се отвори, тя отнесе Фиби в стая, която познаваше като петте си пръста — неостаряващ тъмнокафяв килим, диван и стол с карирана дамаска, които купи от разпродажба, масичката за кафе със стъклен плот, книгата, която четеше, преди да си легне — „Престъпление и наказание“ — внимателно отбелязала докъде е стигнала. Беше заспала на признанието на Разколников пред Соня и после двамата й се присъниха в студената им таванска стаичка, когато я събуди звънът на телефона сред стелещия се по улиците сняг.