Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 34

— И да има някой, мила, което не ми се вярва, скоро няма да отворят.

Мъжки глас. Каролайн се обърна и го видя на спускащата се рампа, по която големите камиони влизат на заден да разтоварват стоки. Дори отдалеч си личеше, че е едър човек, с дебело палто и плетена вълнена шапка. Беше пъхнал ръце в джобовете.

— Бебето ми плаче — безсмислено рече тя. — Акумулаторът падна. Вътре има телефон, точно до входа, но не мога да вляза.

— На колко е бебето? — запита мъжът.

— Новородено е — отвърна Каролайн почти механично, а в гласа й прозираха сълзи и паника. Ама че нелепа ситуация, открай време не понасяше такива истории, а ето я сега самата тя — жена в беда.

— Събота вечер е — отбеляза мъжът, а гласът му долетя през стелещия се помежду им сняг. Отвъд паркинга улицата бе потънала в покой. — В града едва ли ще има отворен сервиз.

Каролайн не отговори.

— Вижте, мадам — бавно поде той, а нетрепващият му глас й прозвуча закрилнически. Каролайн осъзна, че той си налага да говори спокойно и утешително, може да я е взел и за луда. — Миналата седмица оставих въжетата си по погрешка в друг камион, та не мога да ви изтегля. Но, както сама казахте, навън е студено. Та елате в камиона ми, а? Топло е. Преди няколко часа докарах мляко и поизчаках да видя какво ще е времето. Та казвам, че сте добре дошла, мадам. Ако искате, заповядайте в камиона. Помислете си. — Каролайн не отговори веднага и той додаде: — Заради бебето.

Тя огледа паркинга от край до край и в дъното зърна камион с ремарке и осветена кабина. Беше го забелязала и по-рано, но много-много не обърна внимание на издължения му сребристоматов силует, издигнал се като здание накрай света. Фиби прихлипа в прегръдката й, пое си дъх и пак заплака.

— Добре — реши Каролайн. — Поне засега. — Внимателно заобиколи няколко размазани глави лук. В края на рампата той я чакаше с протегната ръка. Тя пое ръката му неохотно, но и с благодарност, защото усещаше слоя лед под гнилите зеленчуци и снега. Вдигна глава да види лицето му — брадясало, с нахлупена до вежди шапка и тъмни, любезни очи. Ама че нелепа работа, каза си тя, докато прекосяваха паркинга. Налудничава. Че и глупава. Може да е убиец. Но всъщност бе прекалено уморена, за да мисли.

Мъжът й помогна да събере едно-друго от колата и да се качи в кабината, като пое Фиби, докато тя се настани на високата седалка и й я подаде. Каролайн сипа още мляко от термоса в биберона. Фиби бе толкова изнемощяла, че отначало не осъзна, че й дават да яде, и дори след това не бързаше да засуче. Каролайн нежно погали бузката й и тя най-сетне захапа биберона и започна да яде.