Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 33

— Помогна ми да се съвзема и да оправя къщата — каза тя. — Няма нищо нередно.

— Не — отговори той. — Не е нередно.

Сякаш се канеше да каже още нещо, но се възпря, стана, отиде до прозореца и впери поглед навън в мрака към малкия парк оттатък улицата.

— Да му се не знае, Нора — гласът му бе нисък и рязък, никога не бе говорил така. Тя се уплаши от яда, стаен в думите му. — Защо си толкова упорита? Защо поне не ми каза, преди да се обаждаш на вестниците?

— Тя умря — изрече Нора, вече и тя самата ядосана. — Това не е нещо срамно. Няма причина да го крием.

Дейвид, застинал като статуя, не се обърна. Навремето, когато се срещнаха, той бе просто някакъв мъж, преметнал коралов пеньоар през ръка в универсалния магазин „Улф Уайл“, но й се стори по особен начин познат, сякаш са били близки, но не са се виждали от години. А сега, година след сватбата им, тя сякаш не знаеше нищо за него.

— Дейвид — поде тя, — какво става с нас?

Той не се обърна. В стаята замириса на печено месо с картофи и й напомни, че вечерята се притопля във фурната, а коремът й се сви от глад, на който цял ден не бе обръщала внимание. Горе Пол заплака, но тя не помръдна в очакване на отговор.

— Нищо не става — рече най-сетне той. Когато се обърна, в очите му все още тлееше скръб, но имаше и още нещо, някаква решимост, нещо, което тя не разбираше. — Правиш от мухата слон, Нора — каза той. — Което, предполагам, е разбираемо.

Студен. Недостъпен. Снизходителен. Пол заплака по-силно. Нора толкова се ядоса, че се обърна и направо се втурна нагоре по стълбите, взе бебето, препови го нежно, много нежно, цяла разтреперана от яд. После бе ред на люлеещия се стол, копчетата и блаженото облекчение. Затвори очи. Долу Дейвид обикаляше из стаите. Той поне бе докоснал дъщеря им, бе видял личицето й.

Ще организира службата, пък да става каквото ще. Ще го направи заради себе си.

Бавно, съвсем бавно Пол сучеше, а светлината гаснеше и тя се успокои, превърна се отново в широка спокойна река, поела света, понесла го с лекота по течението си. Навън тревата растеше бавно и тихо, яйцата в мрежестите торбички на паяците се разпукват, крилете на птиците ритмично приплясват в полет. Това е свято, осъзна, че си мисли тя, свързана чрез детето в прегръдката си и детето в земята с всичко живо и всичко някога живяло. Остана дълго със затворени очи, а когато ги отвори, се сепна от мрака и красотата, които изпълваха всичко: малко елипсовидно светло отражение от стъклената топка на бравата потрепва на стената. Новото прекрасно плетено одеялце на Пол пада на вълни от кошчето. На тоалетната масичка жълтите нарциси от Дейвид — нежни, крехки и почти сияйни — поглъщат светлината от коридора.

IV

Щом гласът й заглъхна сред пустия паркинг, Каролайн затръшна вратата на колата и внимателно запристъпва сред кишата. След няколко крачки спря и се върна за бебето. Немощните проплаквания на Фиби разкъсаха мрачната тишина в мрака и Каролайн забърза по асфалта и през широкия пуст осветен паркинг към автоматичната врата на супермаркета. Заключено. Закрещя и заблъска, гласът й се сля с плача на Фиби. Вътре облените в светлина пътеки сред стелажите бяха безлюдни. Наблизо се въргаляше изхвърлена кофа за миене; празни консервени кутии блестяха наоколо. Минута-две самата Каролайн застина безмълвна, заслушана в плача на Фиби и свистенето на вятъра сред дърветата в далечината. После се окопити и се запъти към задния вход. Плъзгащата се метална врата край товарната рампа бе затворена, но тя отиде до нея, усещайки мириса на развалени продукти по студения, омазнен бетон, където снегът се бе стопил. Ритна вратата с все сили и отекващият грохот й се стори толкова успокояващ, че я ритна още няколко пъти, докато остана без дъх.