Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 32

Стига, каза си тя строго, докато си слагаше червило и мигаше да прогони сълзите. Стига, Нора Ашър Хенри.

Измъкна един пуловер и слезе долу, където намери ниските си бежови обувки. Поне краката й вече не отичаха и бяха пак елегантни.

Надникна да види Пол — той още спеше — и усети с върха на пръстите си лекия му, но реален дъх. Пъхна купа със замразено ядене във фурната, нареди масата и отвори бутилка вино. Тъкмо изхвърляше увехналите цветя, чиито студени стъбла се разкашкаха в ръката й, когато входната врата се отвори. Като чу стъпките на Дейвид, сърцето й затупка учестено и той застана на прага, тъмният му костюм провиснал от кокалестите му рамене, лицето — поруменяло от ходенето. Беше уморен и тя видя, че той с облекчение забеляза почистената къща, познатите дрехи, уханието на готвено. Държеше поредния букет жълти нарциси, които бе откъснал от градината. Когато го целуна, устните му бяха студени.

— Здравей — рече той. — Май си прекарала добре деня.

— Да. Денят беше хубав. — За малко да му заразправя какво е свършила, но вместо това му сипа питие — уиски, чисто, както го обича. Той се подпря на кухненския плот, докато тя измие марулята. — А ти? — запита тя и спря водата.

— Не беше зле — отговори той. — Натоварен. Съжалявам за снощи. Един пациент получи инфаркт. Слава богу, не беше фатален.

— Беше ли нещо свързано с кости? — попита тя.

— А-а. Да, паднал по стълбите. Счупил си пищяла. Бебето спи ли?

Нора погледна часовника и въздъхна.

— Май трябва да го събудя — каза тя. — Ако ще го храня по час.

— Аз ще ида — каза Дейвид и отнесе цветята горе. Чу го да ходи и си представи как се свежда да докосне леко челцето на Пол, да хване малката му ръчичка. Но след малко Дейвид слезе сам по джинси и пуловер. — Горе цари мир и покой — обясни той. — Нека си поспи.

Влязоха в хола и седнаха на канапето. За миг всичко бе като преди — само двамата, а заобикалящият ги свят е познат, изпълнен с обещания. Нора бе намислила да сподели намеренията си, докато вечерят, но сега неочаквано се чу да разказва как е организирала малка служба и е изпратила съобщения в пресата. Докато разказваше, усети как Дейвид започна да я гледа все по-втренчено, някак дълбоко наранен, уязвим. Изражението му я разколеба — сякаш някой бе свалил маската му и тя вече приказва с непознат, чиито реакции не може да предвиди. Очите му потъмняха повече откогато и да било и тя не разбираше какво става с него.

— Май идеята не ти харесва — каза тя.

— Не, не е това.

И пак съзря скръб в очите му, чу я в гласа му. В желанието си да успокои тревогата му, за малко да се откаже от всичко, но усети, че предишното безразличие, от което се бе отърсила с толкова усилия, още се таи из стаята.