Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 31

После усети хладна кърпа на челото си и как нечии ръце й помагат да легне на канапето. Казаха й да затвори очи и тя ги послуша. Изпод клепачите й още се стичаха сълзи, като придошъл извор, и тя не можеше да ги спре. Говореха й, гласове се носеха като подет от вятъра сняг, казваха какво да се направи. Нормално е, рече някой. Дори при най-добри обстоятелства нищо чудно внезапно да те налегне униние няколко дни след раждане. Трябва да извикат Дейвид, предложи друг глас, но се появи Бри, спокойна и грациозна, и ги изпрати до вратата. Когато си отидоха, Нора отвори очи и видя Бри, препасала хлабаво назъбения ширит на една от кухненските й престилки около тънката си талия.

Одеялото от Флора Маршал бе на пода сред опаковъчната хартия и тя го вдигна, вплитайки пръсти сред меката прежда. Нора избърса очи и заговори.

— Дейвид каза, че била тъмнокоса. Като него.

Бри я погледна втренчено.

— Нали щеше да поръчаш заупокойна служба, Нора? Какво чакаш? Защо не го направиш? Може да ти поолекне.

Нора поклати глава.

— И Дейвид, и другите са прави. Трябва да се съсредоточа върху бебето, което имам.

Бри сви рамене.

— Но не успяваш. Колкото повече се мъчиш да не мислиш за нея, толкова повече не ти излиза от ума. Дейвид е само лекар — добави тя. — Той не знае всичко. Не е Господ.

— Естествено, че не е — рече Нора. — Знам.

— Понякога не съм сигурна.

Нора не отвърна. По лакирания дъсчен под танцуваха шарки, сенки на листа вкопаваха дупки в светлината. Часовникът на полицата на камината тихичко тиктакаше. Чувстваше, че трябва да е ядосана, но не беше. Идеята за заупокойна служба сякаш уталожи усещането, което се породи на стъпалата на клиниката — че и силата, и волята й се изчерпват капка по капка, и което така и не я напусна.

— Може и да си права — каза тя. — Не знам. Може би ще ми олекне. Без много хора. Без шум.

Бри й подаде телефонната слушалка.

— Ето. Просто попитай.

Нора пое дълбоко дъх и започна. Най-напред се обади на новия пастор и се чу да обяснява как иска да се отслужи служба, да, но на открито, в двора. Да, независимо от времето. За Фиби, дъщеря ми, която почина при раждането. През следващите два часа повтори същите думи още десетки пъти — на цветаря, на редакторката от рубриката на в. „Дъ Лидер“, на приятелките си от кръжока по шев, които се съгласиха да се заемат с цветята. С всеки разговор Нора усещаше все по-осезателно да я изпълва спокойствие, сходно с облекчението, което изпитваше, когато Пол захапваше гърдата й да суче, и което я връщаше в реалния свят.

Бри отиде на лекции и Нора обиколи стихналата къща, оглеждайки бъркотията. В спалнята следобедното слънце се процеждаше през прозореца и разкриваше и най-дребната немарливост. Беше гледала този безпорядък дни наред, без да й прави впечатление, но сега, за пръв път след като роди, изпита желание да надвие обзелото я равнодушие и да свърши нещо. Опъна чаршафите по леглата, отвори прозорците, избърса праха. Съблече широката дънкова риза. Претършува дрешника, докато намери една пола, която й става, и блуза, която не й опъва на бюста. Намръщи се, като се погледна в огледалото, все още възпълничка, доста закръглена, но се чувстваше по-добре. Отдели време и за косата си — сто сресвания. Когато свърши, четката бе като гъсто гнездо от златист пух — цялата прелест на бременността си отиваше с нормализиране нивата на хормоните. Знаеше, че това ще се случи. И въпреки това при вида на загубените коси й се доплака.