Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 30

— О! — рече тя. — О, Нора, извинявай.

Нора искаше да каже нещо и разговорът да потръгне отново. В мислите й се въртяха точните думи, но тя като че ли бе онемяла. Седеше тихо и тишината се превърна в езеро, после в океан, в който имаше опасност всички да се удавят.

— Та — енергично поде Рут, — бог да те благослови, Нора. Сигурно си изтощена. — Извади един голям пакет в ярка опаковка с няколко тънки, ситно накъдрени панделки. — Взехме различни неща, решихме, че сто на сто имаш всякакви безопасни за пелени.

Жените облекчено се засмяха. И Нора се усмихна, разкъса хартията и отвори кутията — проходилка с метална рамка и платнена седалка, почти същата като онази, на която веднъж се възхищаваше у една приятелка.

— То се знае, няма да може да я ползва още някой и друг месец — продължи Сали. — Но по-подходящ подарък не ни дойде на ум!

— И още нещо — Флора Маршал стана с два меки пакета в ръце.

Флора бе по-възрастна от останалите, дори от Рут, но корава и активна жена. За всяко новородено в енорията плетеше одеяла. Понеже Нора доста наедря, Флора предположи, че ще роди близнаци, и изплете две одеялца по време на вечерните им срещи и сбирките им на кафе в черквата, а от чантата й се търкаляха меки кълбета ярка прежда. Пастелни жълти и зелени тонове се смесваха с нежни сини и розови нюанси — шегуваше се, че няма да се обзалага дали ще са момчета или момичета. Но че ще са близнаци, бе сигурна. Тогава никой не прие думите й на сериозно.

Нора пое двата пакета, потискайки сълзите си. Щом отвори първия, меката позната й вълна се разгърна в скута й и я връхлетя усещането, че изгубената й дъщеричка е някъде наблизо. Изведнъж изпита искрена благодарност към Флора, която с мъдростта на баба знаеше точно как да постъпи. Отвори и другия пакет, нетърпелива да види и второто одеялце — също тъй пъстроцветно и мекичко.

— Малко е големичко — извини се Флора, когато костюмчето за игра падна в скута й. — Ама на тази възраст те растат като гъби.

— Къде е другото одеялце? — настоятелно запита Нора. Чу гласа си — груб, като крясък на птица — и се стъписа. Цял живот всички я познаваха като спокоен човек, а и тя се гордееше с уравновесения си характер и обмислените си решения. — Къде е одеялцето, което изплете за момиченцето ми?

Флора пламна и се огледа за помощ. Рут хвана ръката на Нора и силно я притисна. Нора почувства гладката кожа и невероятно силните пръсти. Веднъж Дейвид й каза наименованията на тези кости, но не можеше да си ги спомни. По-лошо, тя плачеше.

— Недей, имаш красиво момченце — рече Рут.

— Той имаше сестра — прошепна Нора категорично, оглеждайки лицата им едно по едно. Бяха дошли от любезност. Беше им мъчно, а тя удвояваше и утрояваше мъката им. Какво й става? Цял живот толкова упорито се бе мъчила да постъпва правилно. — Казваше се Фиби. Искам някой да изрече името й. Чувате ли? — Тя стана. — Искам някой да запомни името й.