Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 28

— На всички им е мъчно — нежно се обади Бри. — Всички са безумно щастливи и безкрайно тъжни. Просто не знаят какво да кажат, това е.

Нора вдигна спящия Пол на рамо. Усети топлия му дъх по врата си, разтърка гръбчето му, горе-долу колкото дланта й.

— Знам — каза тя. — Знам. И въпреки това.

— Дейвид не биваше да се връща на работа толкова бързо — отсече Бри. — Минаха едва три дни.

— Той намира утеха в работата си — рече Нора. — Ако имах работа, и аз щях да постъпя така.

— Нямаше — поклати глава Бри. — Ти нямаше да постъпиш така, Нора. Виж, не ми е приятно да го кажа, но Дейвид се затваря в себе си, спотаява всичките си чувства. А ти още се мъчиш да запълниш празнотата. Да подредиш всичко. А не можеш.

Нора се загледа в сестра си и се запита какви ли чувства е криел аптекарят. Въпреки че бе открит човек, Бри така и дума не продума за краткия си брак. И макар сега Нора да бе склонна да се съгласи с нея, чувстваше се длъжна да защити Дейвид, който въпреки собствената си мъка се погрижи за всичко — за скромното погребение, без нея, да обясни на приятелите им, да заличи бързо болезнено пронизващата скръб.

— Той просто го преживява посвоему — каза тя и се пресегна да вдигне щорите на прозорците. Небето бе ясносиньо и пъпките по дърветата сякаш бяха наедрели още повече за последните няколко часа. — Просто ми се ще да я бях видяла, Бри. Смята се за зла поличба, но аз го искам. Иска ми се да я бях докоснала, само веднъж.

— Не е зла поличба — тихо каза Бри. — Според мен е напълно нормално.

Настъпи мълчание и Бри неловко го наруши, като неуверено попита дали Нора иска последната филийка с масло.

— Не съм гладна — излъга Нора.

— Трябва да ядеш — настоя Бри. — Тъй или инак излишните ти килограми ще се стопят. Това е едно от невъзпятите блага на кърменето.

— Не е вярно, че не е възпято — каза Нора. — Ти все пееш.

— Май си права — засмя се Бри.

— Наистина — каза Нора и се пресегна към чашата вода, — радвам се, че си тук.

— Виж ти — малко смутено отвърна Бри. — Че къде другаде да съм?!

Усещаше топлината и тежестта на главичката на Пол и красивата му гъста мека косица по тила си. Дали му липсва близначката, онова изчезнало от краткотрайното им съвместно съществуване неразделно присъствие, чудеше се Нора. Дали цял живот ще чувства, че нещо му липсва? Загледа се през прозореца и го погали по главичката. Зад дърветата съзря далечния, избледняващ овал на луната.

* * *

По-късно, докато Пол спеше, Нора си взе душ. Пробва три тоалета, но не се хареса в нито един и ги захвърли — полите й стягаха в талията, панталоните се опъваха по бедрата й. Бе дребничка и открай време слаба и добре сложена, а сега неугледното й тяло я учудваше и потискаше. Накрая, в отчаянието си, опря до старата дънкова риза за бременни, която бе достатъчно широка, макар да се бе зарекла повече никога да не я облече. По риза и боса, обходи цялата къща, стая по стая. Също като тялото й и стаите сякаш се бяха раздули — необуздано, хаотично, неконтролируемо. Лек прах се бе насъбрал навред, навсякъде бяха разхвърляни дрехи, покривките се свличаха от неоправените легла. На тоалетната масичка ясно личеше диря от вазата с жълти нарциси с вече поизсъхнали краища, които Дейвид бе донесъл. И прозорците бяха на облаци. След някой и друг ден Бри ще си замине и ще дойде майка им. При тази мисъл Нора безпомощно седна на ръба на леглото с провиснала в ръцете вратовръзка на Дейвид. Безпорядъкът в къщата я дразнеше, сякаш и слънчевата светлина бе придобила форма и се подчиняваше на законите на гравитацията. Нямаше сили да се пребори. Но повече я тревожеше, че май й е все едно.