Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 25

Но сега всяка нощ сънуваше, че губи едно-друго.

Пол заспа. Зад прозореца клоните на кучешкия дрян, цели напъпили, се полюшваха на фона на изсветляващото теменужено небе. Нора се обърна, нагласи Пол на другата си гърда, затвори отново очи и се унесе. Изведнъж я събуди нещо мокро и плач, а стаята бе обляна в слънчева светлина. Гърдите й отново се изпълваха с кърма. Бяха минали три часа. Седна, чувстваше се натежала, напълняла, плътта по корема й толкова се бе отпуснала, че легнеше ли, увисваше встрани, гърдите й бяха твърди и издути от кърма, ставите още я боляха от раждането. Дъските на пода в коридора скърцаха под тежестта й.

На масичката за преповиване Пол заплака толкова силно, че стана на червени петна. Свали мокрите дрешки и подгизналата памучна пелена. Кожата му бе нежна, а крачетата слабички и червени като оскубани пилешки крилца. Някъде дълбоко в съзнанието й се бе загнездила изгубената й дъщеричка и притихнала, не сваляше очи от нея. Почисти пъпчето на Пол с напоен със спирт тампон, накисна пелената в една кофа и го преоблече.

— Сладко бебче — прошепна тя, докато го вдигаше. — Любимото ми мъниче — додаде тя и го отнесе долу.

Щорите на прозорците в хола бяха още затворени, пердетата — спуснати. Нора се отправи към удобното кожено кресло в ъгъла и разкопча пеньоара си. Кърмата отново потече в свой неустоим ритъм като приливите и отливите — тъй могъща сила, която сякаш ще отмие всичко, което е била преди. Събуждам се, за да заспя, дойде й на ум, докато се облягаше назад и се ядоса, че не си спомня кой е авторът на стиха.

Къщата бе притихнала. Фурната прищракваше, навън листата по дърветата шумоляха. Отдалеч се чу вратата на банята да се отваря и затваря, едва-едва потече вода. Бри, сестра й, пъргаво слезе по стълбите, навлякла една стара риза, чиито ръкави покриваха и пръстите на ръцете й. Белонога, с тесни ходила, тя слезе боса по дъсчените стълби.

— Не пали лампата — каза Нора.

— Добре. — Бри се приближи и леко докосна главичката на Пол. — Как е малкият ми племенник? — запита тя. — Как е сладкият Пол?

Нора погледна личицето на сина си, както винаги изненадана, чуеше ли името му. Още не бе пораснал за него, още го носеше като гривна, която лесно може да се изхлузи и да изчезне. Беше чела — къде ли? — това не помнеше, че някъде кръщават новородените чак като станат на няколко седмици, защото смятат, че преди това още не е сигурно дали ще останат на тази земя, защото са все още на ръба между два свята.

— Пол. — Изрече Нора с плътен и категоричен глас, като нагрят от слънцето камък. Нейният пристан. И тихичко, наум, додаде, Фиби. — Гладен е — добави тя. — Вечно е гладен.

— А-а! Значи прилича на леля си. Ще припека филийки и ще направя кафе. Ти искаш ли нещо?

— Може би малко вода — отговори Нора, загледана как Бри, дългокрака и грациозна, излиза от стаята. Странно, но покани не друг, а именно сестра си, която открай време бе нейна противоположност, нейно справедливо наказание, да й прави компания.