Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 24

Усети загубата едва когато излязоха от кабинета и неуверено закрачиха сред смразяващата влага следващия следобед. Беше почти здрач, наоколо снегът се топеше и земята изглеждаше неумолима. Иззад вкочанените голи клони на чинарите небето бе цялото в бели облаци. Тя носеше Пол — той тежеше колкото котенце — и си мислеше колко е странно да отведеш току-що роден човек у дома. Бе украсила стаята много грижливо — избра красиво кошче и тоалетна масичка от явор, залепи тапети на мечета по стените, измайстори завески, уши юрганчето на ръка. Всичко бе готово, чакаше ги и тя държеше сина си в ръце. Но на излизане изведнъж спря между двете бетонни колони и не можеше да направи и крачка по-нататък.

— Дейвид — рече тя. Той се обърна бледен, тъмнокос, извисил осанка като дърво на фона на небето.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Искам да я видя — прошепна тя, но думите й прозвучаха непоколебимо сред тишината на паркинга. — Само веднъж. Преди да тръгнем. Трябва да я видя.

Дейвид пъхна ръце в джобовете и се загледа в паважа. През деня от начупените стрехи бяха падали ледени висулки, които сега лежаха разбити край стъпалата.

— Нора — нежно поде той. — Моля те, нека просто си идем. Имаме си прекрасен син.

— Знам — отвърна тя, защото бе 1964-та, защото той й бе съпруг и тя винаги му се бе подчинявала безпрекословно. Но сега бе скована от чувството, че изоставя важна част от самата себе си. — Хайде! Само за миг, Дейвид. Защо да не я видя?

Погледите им се срещнаха и при вида на терзанието в очите му, нейните се насълзиха.

— Тя не е тук — троснато рече той. — Затова. В семейната ферма на Бентли има гробище. В Удфорд Каунти. Помолих го да я отнесе. Ще идем… след време, напролет. О, Нора, моля те. Направо ме разпъваш на кръст.

Нора затвори очи с чувството, че нещо в нея умира при мисълта как спускат едно дете, нейната дъщеричка, в ледената мартенска земя. Държеше Пол и ръцете й бяха сковани и не трепваха, но усещаше как сякаш цяла се втечнява и — също като снега — всеки миг ще се стече в някоя канавка и ще изчезне. Дейвид е прав, помисли си тя, няма защо да настоявам. Той се върна по стълбите и я прегърна през раменете, а тя кимна и двамата тръгнаха през пустия паркинг сред гаснещата светлина. Той нагласи предната седалка и подкара внимателно, методично към дома. С Пол на ръце прекосиха предната веранда, влязоха през вратата и го оставиха, както спеше, в неговата стая. Дейвид се погрижи за всичко, обграждаше я с внимание, което й вдъхна известна утеха, и тя повече не настоя да види момиченцето.