Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 23

— С бебе съм — стъписана изрече тя. — В колата има бебе. — Но паркингът се простираше безмълвен пред нея, а светлините от витрините на магазина чертаеха огромни правоъгълници сред кишата. — С бебе съм — повтори Каролайн, но викът й бързо заглъхна. — Бебе! — изкрещя тя сред възцарилата се тишина.

III

Нора отвори очи. Навън небето просветляваше — зазоряваше се, но луната още се очертаваше сред дърветата и хвърляше бледа светлина в стаята. Сънува, че е изгубила нещо и трескаво го търси по скованата от студ земя. Остри, крехки стръкчета трева се полюшват от допира й и леко я прорязват. Събуди се и вдигна ръце, за миг объркана, но по тях нямаше драскотини, ноктите й бяха старателно оформени и лакирани.

До нея синът й плачеше в кошчето. С плавно движение, по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, Нора го взе в леглото. Чаршафите бяха студени и снежнобели. Дейвид го нямаше — докато е спала, го бяха извикали в клиниката. Нора прегърна бебето, притисна го до топлото си тяло и разкопча нощницата. Малките му ръчички затрепкаха по напращелите й гърди като крилца на пеперудка и той засука. Прониза я болка, която, щом кърмата потече, премина в топла вълна. Погали меката му косица, нежната му главица. Да, изумителна е силата на тялото. Ръчичките му застинаха като звездички около зърната й.

Затвори очи и лека-полека се унесе. Дълбоко в нея някакъв извор се отприщи. Кърмата течеше и Нора, без сама да може да си обясни защо, усети, че се превръща в река и обгръща всичко: жълтите нарциси на тоалетната масичка, нежната, тихо растяща навън трева, младите листенца, напиращи по напъпилите дървета. Едва забележими ларви, бели като ситни перли, спотаили се в земята, се преобразяват в гъсеници, в мънички червейчета, в пчелички. Разперили в полет криле птици чуруликат. И всичко това й принадлежи. Пол сви юмручета под брадичката си. Бузките му ритмично потрепват, докато суче. Край тях всемирът жужи изящен и непреклонен.

Сърцето й преливаше от любов, от безгранично, чак непосилно щастие и тъга.

За дъщеря им не заплака веднага, за разлика от Дейвид. Бебето бе синьо, каза той, а сълзите се препъваха по косъмчетата на небръснатата му от предния ден брада. Едно момиченце, което така и не пое дъх. Пол бе в скута й и Нора вече го бе изучила: малко, спокойно и набръчкано личице, плетена шапчица на райета, розови, нежни, извити пръстчета. Съвсем, съвсем малки ноктенца, все още прозирни като луната денем. Още не проумяваше думите на Дейвид, не напълно. Спомените й от онази нощ бяха ту ясни, ту замъглени — помнеше снега и дългото пътуване до клиниката по пустите улици, как Дейвид спира на всеки светофар, докато тя се бори с напиращото, разтърсващо и несекващо желание да напъне. По-нататък в мислите й изплуваха само откъслечни, странни неща: небивалата тишина в клиниката, допира на мека износена синя тъкан о коленете. Пронизващата голия й гръб студенина на гинекологичния стол. Проблясването на позлатения часовник на Каролайн Гил, щом тя се пресегне да й постави маската с упойващ газ. После се събуди, прегърнала Пол, а Дейвид е до нея и плаче. Тя вдигна очи и го загледа угрижена и любопитна какво става, но и някак равнодушна. Беше от лекарствата, от раждането и повишените хормони. Още едно бебе, синьо — как е възможно? Помнеше втория неустоим напън и напрежението в гласа на Дейвид като камък сред разпенени води. Но детето в ръцете й бе съвършено и красиво, по-красиво не можеше да бъде. Всичко е наред, отвърна тя, докато галеше ръката на Дейвид, всичко е наред.