Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 22

Каролайн намести Фиби в метална количка и тръгна сред непознатите стелажи. Умислено огледа детските храни, термосите, наредените бебешки шишета с различни гумени накрайници, лигавничетата. Тръгна към изхода, но се сети, че ще е добре да купи мляко и за себе си, както и още пелени и нещо за ядене. Край нея минаваха хора и забележеха ли Фиби, й се усмихваха, а някои дори се поспираха и отместваха одеялото да зърнат личицето й. „Какво сладко бебче!“, казваха те или „На колко е?“. Каролайн лъжеше без никакви угризения. На две седмици, казваше. „О, не бива да я извеждате в такова време — укори я една белокоса жена. — Мили боже! Приберете това бебе у дома!“

Докато Каролайн избираше консерви доматена супа по пътека 6, Фиби се размърда, размаха лудешки ръчички и заплака. За миг Каролайн се подвоуми, после грабна бебето и издутата чанта и се отправи към тоалетната в дъното на магазина. Седна на един оранжев пластмасов стол в ъгъла, заслушана в капещия кран на чешмата, докато нагласи бебето в скута си и напълни едно шише с мляко от термоса. Бебето се успокои едва след няколко минути, защото бе превъзбудено, а и още нямаше рефлекс да засуче. Все пак накрая успя и започна да пие също така, както и бе спала — с настървение, целеустремено, със свити под брадичката юмручета. Докато се засити и се отпусне, започнаха да предупреждават, че затварят. Каролайн хукна към касата на изхода, където една-единствена отегчена и припряна касиерка изчакваше. Плати набързо и гушна плика с покупките в едната, а Фиби в другата ръка. Щом излезе, заключиха вратите зад гърба й.

Паркингът бе почти пуст, само няколко коли все още се помайваха или бавно се отправяха към улицата. Каролайн остави плика на покрива на колата и настани Фиби в кашона на задната седалка. Отдалеч из паркинга отекваха гласове на работници. В конусовидните снопове светлина от уличните лампи вихрено танцуваха двайсетина-трийсет снежинки, ни повече, ни по-малко отпреди. Метеоролозите често грешат. Дори не предвидиха снега, дето заваля точно преди да се роди Фиби — а то бе снощи, напомни си тя, въпреки че й се струваше, че оттогава са минали векове. Пресегна се към покупките, разкъса плик с хляб и взе една филия, защото цял ден залък не бе сложила в уста и умираше от глад. Отхапа от филията и затвори вратата, закопняла в умората си час по-скоро да стигне апартамента си — непретенциозен и спретнат, с двойно легло с бяла кувертюра, обточена с плюшен шнур, подреден, всяко нещо на мястото си. Тъкмо заобиколи колата отзад наполовина, осъзна, че задните стопове едва-едва червенеят.

Спря, вторачила се в тях. Докато се щураше сред стелажите в магазина, докато седя в непознатата тоалетна и тихичко храни Фиби, светлината им през цялото време е озарявала снега.

Когато опита да запали, моторът само прищрака — акумулаторът бе толкова изтощен, че двигателят дори не изпъшка.

Излезе от колата и застана до отворената врата. По паркинга вече нямаше жива душа — и последният автомобил бе заминал. Прихна на глас. Но то не бе естествен смях, дори Каролайн го чуваше — необичайно гръмък, като вопъл.