Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 21

Поседя няколко минути вцепенена. Последното отклонение от шосето е на половин километър зад нея, но дотам се ниже проблясваща верига автомобили. От сиво-синия капак на мотора се издига пара, просветва леко в здрача и разтапя запрехвърчалите снежинки. Фиби въздъхна и леко посбърчи личице, после се отпусна. Импулсивно, на което след време сама щеше да се чуди, Каролайн извъртя волана, изкара феърлейна от асфалтираното платно и подкара по мекия чакълест банкет. Включи на задна и бавно подмина неподвижната редица коли. Усещането бе странно — като да подминаваш влак. Зърна жена в кожено палто, три хлапета, разкривили лица във физиономии, мъж с вълнено сако да пуши. Движеше се бавно на заден сред меко стелещия се мрак покрай застиналата като замръзнала река колона.

Стигна благополучно отклонението. То я изведе на магистрала 60, където отново зърна натежали от сняг дървета. Тук-там из полето се виждаха къщи — отначало само няколко, после повече, а прозорците им вече грееха в здрача. Скоро Каролайн се движеше по главната улица на Версай в щата Охайо, захласнала се по тухлените фасади на магазините, и се озърташе за табела, сочеща пътя към дома.

Една пряка по-нататък се издигаше тъмносиня табела на магазин от веригата „Крогер“. При вида на познатите украсени с транспаранти за разпродажби ярки витрини Каролайн се поуспокои и изведнъж усети, че умира от глад. А какъв ли ден беше — събота, кажи-речи вечер. На другия ден магазините ще са затворени, а в апартамента си няма почти нищо за ядене. Колкото и да бе изтощена, обърна към паркинга и изключи мотора.

Фиби, топла и лека, едва на дванадесет часа, спеше непробудно. Каролайн нарами чантата с пелените и пъхна бебето под палтото си — толкова мъничко, свито и топло. Духаше вятър и отвяваше от асфалта задържалия се сняг и леко сипещите се снежинки по ъглите. Тръгна сред кишата, като внимаваше да не падне и нарани бебето, и същевременно й дойде на ума колко е лесно просто да я остави в някоя кофа за боклук или на стъпалата пред някоя черква, или където и да е. Имаше абсолютна власт над този крехък живот. Изпита всепоглъщащо чувство за отговорност, от което чак й се замая главата.

Стъклената врата се полюшна, отвори се и разкри порой от светлина и топлина. Магазинът бе препълнен. От него се изливаха купувачи с накамарени колички. Край вратата стоеше момче, което опаковаше покупките.

— Само заради времето е още отворено — предупреди я той на прага. — След половин час затваряме.

— Но бурята премина — каза Каролайн, а момчето нервно и скептично се засмя. Лицето му бе поруменяло от струящата върху автоматичната врата топлина, която се изливаше навън сред вечерта.

— Не сте ли чули? Довечера се очаква отново да се разрази и то истински.