Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 214

Той се усмихна разочарован и се наведе да я целуне за миг с хладни устни.

След като Ал замина, Каролайн закачи картичката от Доро на хладилника. Беше мрачен ноемврийски ден, влажен и сив, канеше се да завали сняг и тя с удоволствие се загледа в яркото, примамливо море, обточено с топъл пясък. През цялата седмица, дали докато помагаше на пациенти, приготвяше вечеря или сгъваше прането, поканата на Ал не й излизаше от ума. Замисли се за пламенната целувка между Робърт и дъщеря й, която тя прекъсна, и за пансиона, където Фиби иска да живее. Ал е прав. Един ден тях двамата няма да ги има и Фиби има право на собствен живот.

Но светът е все така жесток. Във вторник, докато вечеряха руло „Стефани“ с картофено пюре и зелен фасул, Фиби бръкна в джоба си и извади малка пластмасова мозайка с цифри върху подвижни квадратчета. Целта бе да се подредят последователно и докато хапваше, току побутваше квадратчетата.

— Хубаво е — небрежно рече Каролайн, отпивайки мляко. — Откъде я имаш, скъпа?

— От Майк.

— Той колега ли ти е? — попита Каролайн. — Отскоро ли работи при вас?

— Не — отвърна Фиби. — Запознахме се в автобуса.

— В автобуса ли?

— Ъхъ. Вчера. Беше много внимателен.

— Разбирам. — Каролайн усети как времето забавя ход и всичките й сетива се напрегнаха. Трябва да си наложи да говори спокойно, естествено. — И Майк ти даде мозайката, тъй ли?

— Ъхъ. Беше много внимателен. И си има и нова птичка. Иска да ми я покаже.

— Така ли? — откликна Каролайн и усети, че я пронизва леден хлад. — Фиби, скъпа, и през ум да не ти минава да ходиш където и да било с непознати. Говорили сме за това.

— Знам, така му и казах — рече Фиби. Отмести мозайката и си сложи още кетчуп върху месото. — Той ми рече: Ела у дома, Фиби. А аз му отговорих: Добре, но първо трябва да кажа на мама.

— Чудесно — успя да изрече Каролайн.

— Е, може ли? Може ли утре да ида у Майк?

— Къде живее Майк?

Фиби сви рамене.

— Не знам. Виждаме се в автобуса.

— Всеки ден ли?

— Ъхъ. Може ли да ида? Искам да видя птичето му.

— Ами, дали да не дойда и аз? — внимателно изрече Каролайн. — Утре да вземем заедно автобуса, искаш ли? Така и аз ще се запозная с Майк и ще дойда да видя и аз птичето му. Какво ще кажеш?

— Чудесно — доволна отвърна Фиби и допи млякото си.

През следващите два дни Каролайн придружава Фиби с автобуса и на отиване, и на връщане от работа, но Майк така и не се появи.

— Скъпа, опасявам се, че те е излъгал — каза тя на Фиби в четвъртък вечер, докато миеха чиниите. Фиби бе с жълт пуловер и си играеше с десетина хартиени изрезки, които бе донесла от работа. Каролайн я наблюдаваше как взема всяка чиния и старателно я подсушава, благодарна, че Фиби е в безопасност, и ужасена, че един ден може и да не е. Кой ли е този непознат, този Майк, и какво ли щеше да стори на Фиби, ако бе отишла с него? Каролайн пусна жалба в полицията, но не се надяваше да го открият. Всъщност в крайна сметка нищо не се бе случило, а и Фиби не можеше да го опише, като не броим, че носел златен пръстен и сини гуменки.

— Майк е внимателен — не отстъпваше тя. — Той няма да излъже.