Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 215

— Скъпа, не всички хора са добри и ти мислят доброто. Той не дойде повече при автобуса, а беше обещал. Фиби, опитал се е да те измами. Трябва да внимаваш.

— Все така казваш — Фиби хвърли кърпата за чинии на плота. — И за Робърт така казваш.

— То е различно. Робърт не иска да те нарани.

— Аз обичам Робърт.

— Знам. — Каролайн затвори очи и пое дълбоко дъх. — Слушай, Фиби, аз те обичам. Не искам да пострадаш. Понякога светът е опасен. И според мен и този човек е опасен.

— Ама аз не отидох с него — Фиби поде непреклонността и страха, прозвучали в гласа на Каролайн. Когато остави последната чиния на плота, внезапно я напуши на плач. — Не отидох.

— Постъпила си умно — рече Каролайн. — Постъпила си както трябва. Никога не тръгвай с когото и да било.

— Освен ако знаят думичката.

— Точно така. А думичката е тайна и не я казваш никому.

— Морска звезда! — силно прошепна Фиби, цялата грейнала. — Тя е тайна.

— Да — въздъхна Каролайн. — Тайна е.

* * *

В петък сутрин Каролайн закара Фиби на работа. Същата вечер, докато чакаше в колата, наблюдава през витрината как Фиби се движи зад щанда, сгъва документи или се шегува с Макс — нейна колежка, млада жена с опъната на опашка коса, с която Фиби всеки петък излизаше да обядват и която не се притесняваше да я скастри, когато обърка някоя поръчка. Фиби работеше тук вече три години. Обичаше работата си и се справяше добре. Докато наблюдаваше дъщеря си да се движи зад стъклената витрина, Каролайн се върна към безконечните часове, когато организира съмишленици, изнася презентации, писа писма до кого ли не, часове, прекарани в битки, за да направи този миг възможен за Фиби. И въпреки всичко, трябва още много да направи. Случката в автобуса бе просто една от грижите й. Фиби не печели достатъчно, та да се издържа и просто не може да остане сама, дори за една събота и неделя. Ако избухне пожар или спре токът, така ще се уплаши, че няма да знае какво да прави.

А и Робърт. По пътя към къщи Фиби й разказа за работата, за Макс, за Робърт, и пак Робърт, и още за Робърт. На другия ден ще им гостува да правят с Фиби пай. Каролайн слушаше, доволна, че вече е почти събота и Ал ще се върне. Хубавото около историята с непознатия в автобуса бе, че така Каролайн си намери оправдание да кара и взема Фиби от работа с колата и тя прекарваше по-малко време с Робърт.

Щом влязоха вкъщи, чуха телефона. Каролайн въздъхна. Сто на сто е някой амбулантен търговец или някой съсед събира средства за фонда за сърдечноболни, или някой е сбъркал номера. Дъждовничко мяукаше за добре дошли и се виеше около глезените й.

— Пет! — прогони го тя и вдигна слушалката.

Обаждаха се от полицията, някакъв офицер се прокашля и я потърси по име. Каролайн се изненада, после се зарадва. Може би все пак са хванали онзи от автобуса.

— Да — отговори тя и гушна Дъждовничко. — Каролайн Симпсън е на телефона.

Той пак се прокашля и заговори.

След време Каролайн си спомняше този миг като безкраен, времето се разтегна и изпълни цялата стая, докато не я стовари на един стол, макар вестта да бе съвсем простичка и не може да са трябвали часове да я изречеш. На един завой камионът на Ал излязъл от платното, разкъсал мантинелата и се разбил в някакъв хълм. Ал е в болница със счупен крак, в същия травматологичен център, където преди толкова години Каролайн прие предложението му да се омъжи за него.