Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 216

Фиби припяваше на Дъждовничко, но като че ли усети, че нещо не е наред, и щом Каролайн затвори телефона, вдигна въпросителен поглед. Докато караше, Каролайн й обясни какво се е случило. В настлания с плочки болничен коридор я връхлетяха отколешни спомени как устните на Фиби отичат, диша трудно, а когато онази сестра я ядоса, Ал се намеси. Сега Фиби е вече жена и крачи до нея в работните си дрехи, а двамата с Ал са женени от осемнайсет години.

Осемнайсет години.

Ал беше буден и тъмните му прошарени кичури се открояваха на бялата възглавница. Когато влязоха, той се помъчи да се надигне, но изкриви лице от болка и бавно полегна обратно.

— О, Ал. — Тя прекоси стаята и хвана ръката му.

— Добре съм — каза той, затвори за миг очи и пое дълбоко дъх. Усети, че цялата притихва, защото никога не бе виждала Ал толкова развълнуван, че чак леко се тресеше, а край ухото му един мускул върху челюстта играеше.

— Хей, започваш да ме плашиш — рече тя, мъчейки се да говори бодро.

Тогава той отвори очи и за миг двамата останаха вперили поглед един в друг, а всичко наоколо им се стопи. Той се протегна и леко докосна с огромната си длан бузата й. Тя я притисна с ръка, усетила очите си да се насълзяват.

— Какво стана? — прошепна тя.

Той въздъхна.

— Не знам. Беше толкова слънчево. Светъл, ясен следобед. Пътят беше прав и си припявах с радиото. Мислех си колко хубаво щеше да е и ти да си с мен, както си говорихме. В следващия момент осъзнах, че камионът се носи през мантинелата. И после нищо не помня. Чак докато се събудих тук. Съсипах камиона. Ченгетата казаха, че ако съм излетят десетина метра по-напред или по-нататък по пътя, край с мен.

Каролайн се наведе и го прегърна, долавяйки мириса му. Сърцето му биеше равномерно. Само преди дни се носеха по дансинга, тревожеха се за покрива, за щорите. Опипа прерасналата му по врата коса.

— О, Ал.

— Знам — рече той. — Знам, Каролайн.

Ококорила очи, Фиби заплака, заглушавайки хлиповете си с ръка. Каролайн се поизправи и я прегърна. Погали я по косата и усети струящата от тялото й топлина.

— Фиби — каза Ал. — Виж ти кой е тук, право от работа. Добре ли мина денят ти, скъпа? Не стигнах до Кливланд, така че не ти купих от онези кифлички, дето толкова ги обичаш. Следващия път, става ли?

Фиби кимна, бършейки сълзи с ръце.

— Къде е камионът ти? — попита тя и Каролайн си спомни как навремето Ал ги качваше да ги повози, а Фиби, седнала във високата кабина, дърпаше юмруче надолу, когато задминеха други камиони, да ги подсети да натиснат клаксоните си.

— Счупен е — каза Ал. — Съжалявам, но наистина е на пихтия.

Ал остана два дни в болницата, след което се прибра. За Каролайн времето минаваше в някаква мъглявина — да закара Фиби на работа, да иде и тя, в грижи около Ал, да сготви, да намери време и за прането. Вечер си лягаше капнала, събуждаше се и започваше всичко отначало. Ал, който бе ужасен пациент — сприхав, задето е прикован на едно място, избухлив и придирчив, никак не й помагаше. За зла беда й напомняше за онези първи дни с Лео в същата къща, сякаш времето не тече хронологично, а се върти в кръг.