Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 212

Изражението на Фиби помръкваше все повече и по страните й се стичаха сълзи.

— Не е честно — прошепна тя.

— Не е — съгласи се Каролайн.

Постояха смълчани сред ярката студена светлина.

— Слушай, Фиби, ще ми помогнеш ли? — рече най-сетне тя. — На Линда й трябват и още курабии.

Фиби кимна и изтри сълзите си. Върнаха се по стълбите и коридора с кутии и бутилки в ръце, без да разменят и дума повече.

По-късно същата вечер Каролайн разказа на Ал за случилото се. Той бе седнал до нея на кушетката, скръстил ръце, полузаспал. Вратът му все още не е наедрял, но е зачервен от бръсненето и черни кръгове помрачават очите му. На сутринта ще стане призори и ще потегли на път.

— Толкова копнее за свой живот, Ал. И би трябвало да е съвсем лесно.

— Мдаа — надигна се той, — а може и да е лесно, Каролайн. В пансиона живеят толкова хора и видимо се справят чудесно. А и ние ще сме тук.

— Просто не мога да си представя как ще поеме пътя си сама — поклати глава Каролайн. — А за женене и дума не може да става, Ал. Ами ако наистина забременее? Нямам сили да отгледам още едно дете, а ще стане точно така.

— И на мен не ми се гледат повече деца — каза Ал.

— Може би за известно време трябва да я държим настрана от Робърт.

— И мислиш, че това ще е добре? — извърна се Ал към нея изненадан.

— Не знам — въздъхна Каролайн. — Не знам.

— Слушай, Каролайн — нежно поде Ал, — от мига, в който те срещнах, ти все се бориш пред Фиби да няма затворени врати. Не я подценявайте! — колко пъти съм те чувал да го казваш, а? Е, защо сега не я оставиш да иде да живее другаде? Защо не я оставиш да опита? Може да й хареса. А на теб може да ти хареса свободата.

Тя прикова поглед в свода на корниза, който трябваше да се боядиса, докато една тягостна истина малко по малко изплува.

— Не си представям живота си без нея — тихо изрече тя.

— Никой не иска такова нещо от теб. Само че тя порасна, Каролайн. Това е истината. За какво иначе бъхти цял живот, ако не Фиби да има поне донякъде независим живот?

— На теб май ти липсва свободата — каза Каролайн. — Иска ти се да натиснеш педала. Да пътуваш.

— А на теб не ти ли се иска?

— То се знае, иска ми се — извика тя и сама се учуди на бурния си отклик. — Само че, Ал, дори Фиби да се премести, тя никога няма да бъде напълно независима. И на теб това май не ти се харесва. Страх ме е, че ще ни напуснеш. Скъпи, през последните години ти все по-дълго си далеч от нас.

Дълго Ал не продума.

— Защо си толкова ядосана? — рече той накрая. — Какво изобщо сторих, та да си мислиш, че се каня да те напусна.

— Не съм ядосана — побърза да се обади тя, защото по гласа му усети, че го е засегнала. — Ал, почакай минутка. — Отиде в другия край на стаята и извади писмото от чекмеджето. — Ето защо съм объркана. Не знам как да постъпя.