Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 209

Фиби вървеше, попривела глава, слушаше съсредоточено и от време на време внезапният й смях се понасяше сред здрача. Каролайн вдиша режещия студен въздух, усещайки как я изпълва невероятна радост, че дъщеря й е щастлива, но в същия миг се пренесе в чакалнята на клиниката с оклюмалите папрати и скърцащата врата, където Нора Хенри е застанала на гишето, сваля ръкавиците си, за да покаже на дежурната на рецепцията годежния си пръстен и се смее по същия начин.

Оттогава мина цяла вечност. Каролайн бе заличила почти напълно тези дни от съзнанието си. И изведнъж, миналата седмица, докато Ал бе още на път, от някаква адвокатска кантора в града пристигна писмо. Смутена, Каролайн го отвори припряно и го прочете на верандата в ноемврийския студ. Моля, свържете се с гореспоменатата кантора относно сметка на Ваше име.

Веднага се обади и застанала до прозореца и загледала се в реката от автомобили, чу новината от адвоката: Дейвид Хенри почина. Всъщност умрял преди три месеца. Свързали се с нея, за да я уведомят за банкова сметка на нейно име. Каролайн притисна слушалката до ухото си, а нещо мрачно и тежко се загнезди дълбоко в гърдите й при вестта, загледана в тук-там останалите по чинара листа, които потрепваха сред мразовитата утринна виделина. Адвокатът, от километри, продължаваше да говори. Сметката била наследствена: Дейвид я открил на името на двама им и затова не била включена в завещанието и не подлежала на легализация. По телефона не е редно да й кажат каква е сумата. Трябва лично да отиде в кантората.

Затвори телефона и излезе пак на верандата, където дълго седя в люлката, опитвайки се да осмисли новината. Недоумяваше как така Дейвид я е помнил и то по този начин. Още повече се стъписа от вестта, че е умрял. Но какво си бе въобразявала тя? Че все някак двамата с Дейвид вечно ще живеят всеки своя си живот и все пак обвързани от онзи миг в кабинета му, когато той стана и й подаде Фиби? Че все някак един ден, когато тя реши, ще го открие и ще го запознае с дъщеря му? Коли фучаха надолу по хълма в несекващ поток. Ум не й стигаше какво да прави и накрая просто влезе вътре, приготви се за работа и пъхна писмото в най-горното чекмедже сред нахвърляните в него ластичета и кламери, докато си дойде Ал и й помогне да прецени трезво. Още не му бе казала — капнал е от умора, — но неизречената вест тегнеше помежду им, както и загрижеността на Линда за Фиби.

Светлината от центъра се лееше по тротоара и кафявите стръкчета трева. Влязоха в коридора през двойната стъклена врата. В дъното на залата бяха оформили дансинг и една лъскава топка като в дискотеките се въртеше и пръскаше ярки отблясъци по тавана, стените и вдигнатите нагоре лица. Музиката свиреше, но никой не танцуваше, Фиби и Робърт застанаха край скупчилите се хора, загледани в танцуващата по голия под светлина.