Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 207

А сега седеше спокойна и птиците се стрелкаха към тъмно виолетовото небе. Усещаше мириса на вода, на изгорели газове, на печено месо, на влажна речна тиня. Фредерик запали отново лулата си и доля вино, а хората се разхождаха по тротоара и крачеха сред преливащата в нощ вечер, докато околните сгради бавно избледняваха сред спускащия се мрак. Един след друг прозорците светваха. Нора сгъна салфетката си и стана. Светът шеметно отплава, беше замаяна от виното, от височината, от уханието на храна след дългия ден на скръб и радост.

— Добре ли си? — попита Фредерик някъде отдалеч.

Нора докосна масата, пое си дъх. Кимна, не можеше да надвика реката, мириса на мрачните й брегове и тътнещите отвред звезди, понесли се във вихър, изпълнени с живот.

III

Ноември 1988 година

Казваше се Робърт и бе хубавец, с черен перчем на челото. Крачеше напред-назад по пътеката в автобуса, представяше се на всеки пътник и коментираше маршрута, шофьора, времето. Стигна до края на пътечката, обърна се и започна отначало.

— Страхотно е тук — обяви той, ръкувайки се с Каролайн в движение. Тя търпеливо се усмихна; десницата му бе твърда и уверена. Другите отбягваха погледа му. Вторачваха се в книгите си, вестниците или в препускащите навън гледки. Но Робърт непоколебимо продължаваше, сякаш хората в автобуса нито заслужават неговия коментар, нито очаква те да откликнат повече, отколкото ако говори на дървета, скали или облаци. Зад упоритостта му, мислеше си Каролайн от последната седалка и за кой ли път си наложи да не се намесва, се крие неистово желание да срещне някой, който действително да го забележи.

И този човек май бе Фиби, която сякаш цяла грейваше и засияваше, озарена от някаква вътрешна светлина, когато Робърт бе наоколо и го наблюдаваше как крачи напред-назад като да е прелестно непознато създание — да речем красив, наперен и горд паун. Когато той най-сетне седна на мястото до нея — все така бърборейки, Фиби просто вдигна очи и му се усмихна. Усмивката й бе лъчезарна, искрена и открита. Без капка сдържаност или предпазливост, без да търси уверения, че и у него кипи същата пламенна любов. Каролайн затвори очи пред оголената, неприкрита обич на дъщеря си — необузданата невинност, риска! Но когато погледна, Робърт се усмихваше на Фиби едновременно щастлив от реакцията й и стъписан, сякаш някое дърво го е назовало по име.

Е, добре, рече си Каролайн, защо пък не? Такава любов и бездруго не е ли рядкост? Хвърли поглед към седналия до нея Ал, който придремваше, а прошарената му коса подскачаше при всяко подрусване и завой по пътя. Прибра се късно предната вечер, а на сутринта отново тръгва на път, работеше извънредно, за да подмени покрива и улуците. През последните месеци броените дни заедно посвещаваха на делови проблеми. Понякога спомени от първите им месеци след сватбата — как прилепва устни до нейните, допирът на дланта му о кръста й — я поглъщаха като горчиво-сладка носталгия. Как се случи, та се оказаха толкова улисани в работа и смазани от грижи и двамата? Как се изнизаха толкова дни, един след друг, и стигнаха до този момент?