Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 208
Ким Едуардс
Автобусът усили през дефилето и нагоре към Скуиръл Хил. Сред вечерния здрач фаровете вече светеха. Робърт и Фиби тихичко седяха, обърнати към пътеката, пременени за годишното танцово тържество на сдружението за равен старт на деца с проблеми в развитието. Обувките на Робърт бяха лъснати до блясък и той бе с най-хубавия си костюм. Под зимното палто Фиби бе с рокля на бели и червени цветя и нежно бяло кръстче от първото й причастие висеше на тънка верижка на врата й. Косата й бе потъмняла и пооредяла и бе късо подстригана, тук–там прихваната с червени шнолки. Беше бледа със светли лунички по ръцете и лицето. Загледана през прозореца, тя едва–едва се усмихваше, унесена в собствените си мисли. Робърт се вглеждаше в билбордовете над главата на Каролайн — реклами на клиники, зъболекари, карта на маршрута. Беше добро момче, готов всеки миг да излее възторга си от света, макар да забравяше за какво са говорили кажи-речи още преди да са свършили разговора и всеки път, когато се срещнеха, питаше Каролайн за телефонния й номер.
Но Фиби никога не забрави. Никога не забрави любовта.
— Почти стигнахме — рече Фиби, подръпвайки Робърт за ръкава, като наближиха върха на хълма. Дневният център бе на половин пряка и меката струяща от прозорците му светлина огряваше изсъхналата трева и втвърдения сняг. — Преброих седем спирки.
— Ал — разтърси рамото му Каролайн. — Ал, скъпи, трябва да слизаме.
Слязоха от автобуса сред влажния хлад на ноемврийската вечер и закрачиха по двойки в здрача. Каролайн леко хвана Ал под ръка.
— Уморен си — рече тя в опит да наруши тишината, която все повече се превръщаше в нещо обичайно. — Събраха ти се седмици без почивка.
— Добре съм — отвърна той.
— Ще ми се да не се налагаше толкова дълго да си на път. — Съжали, че го каза още преди да го е изрекла. Този спор водеха отдавна, дребно трънче в плътта на брака им, и дори на самата нея собственият й глас й прозвуча рязко и пискливо, като че нарочно търси препирня.
Под краката им снегът хрускаше. Ал тежко въздъхна и дъхът му се превърна в облаче сред студа.
— Виж, Каролайн, правя, каквото мога. Сега ми дават добри пари, а и вече остарявам. Скоро ще стана на шейсет. Трябва да се възползвам, докато мога.
Каролайн кимна. Ръката му под дланта й бе силна и уверена. Радваше се, че в момента е до нея, уморена от странния ритъм на живота им с неговите дълги отсъствия. Повече от всичко й се искаше всяка сутрин да закусват заедно и всяка вечер заедно да вечерят, да се събужда и той да е в леглото до нея, а не в някаква си хотелска стая на сто или шестстотин километра.
— Просто ми липсваш — нежно рече Каролайн. — Това е. Нищо повече не казвам. — Фиби и Робърт вървяха пред тях, хванати за ръка. Каролайн наблюдаваше дъщеря си с черни ръкавици и леко заметнат около врата шал, подарък от Робърт. Фиби иска да се омъжи за Робърт и да живее с него и след време само за това щеше да говори. Линда, директорката на дневния център, предупреди:
