Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 206

Отиде до малкото писалище и написа бележка: Фредерик, в градината съм.

Градината, оградена с палми в саксии, гледаше към Сена. Сред дърветата желязната ограда проблясваше. Нора седна с лице към реката и си поръча чаша вино. Някъде бе забравила книгата си — вероятно в градината при Лувъра. Малко се ядоса, че я е загубила. Не беше от книгите, които човек си купува повторно — просто леко четиво, колкото да запълни времето. Разказваше се за две сестри. Вече никога няма да разбере как завършва историята.

Две сестри. Може би един ден двете с Бри ще напишат книга. При тази мисъл Нора се усмихна и един мъж, седнал на съседна маса, с бял костюм и чашка аперитив в ръка, отвърна на усмивката й. Започна познатата игра. Навремето би кръстосала крака или би отметнала коса — дребни подканителни жестове, докато той стане от своята маса и дойде да попита дали може да седне при нея. Някога властта на този танц й допадаше, харесваше й чувството, че открива нещо ново. Но тази вечер извърна глава. Мъжът запали цигара и като я изпуши, плати и си тръгна.

Нора седеше, загледана в потока от хора на фона на тъмните проблясъци на реката. Не видя кога се появи Фредерик. Но щом сложи ръка на рамото й, се обърна и той я целуна по бузата, после по другата, после усети устните му върху своите.

— Здравей — седна той срещу нея. Не беше висок, но бе добре сложен след години плуване. Беше системен анализатор и на Нора й харесваше увереността му, умението му да схване и коментира цялото, а не да се заравя в дребнавостите на мига. Но това бе и нещото, което понякога я дразнеше — чувството му, че светът е постоянен и предсказуем.

— Отдавна ли чакаш? — попита той — Вечеря ли?

— Не — кимна тя към почти недокоснатата чаша вино. — От няколко минути. И умирам от глад.

— Добре — каза той. — Извинявай, че се забавих. Влакът имаше закъснение.

— Няма нищо. Как мина в Орлиънс?

— Скука. Но с братовчед ми си хапнахме добре на обед. — Той заговори и Нора се облегна и се остави думите да се леят наоколо й. Ръцете на Фредерик бяха силни и сръчни. Помнеше как един ден й направи полици за книги, след като цяла събота и неделя работи в гаража сред къдрици от прясна дървесина, стелещи се от плота за рендосване. Не се боеше от работа, нито се притесняваше да я прекъсне в кухнята, докато готви и да приплъзне ръце около кръста й и да я целува, докато тя не се обърне и сама го целуне. Пушеше лула, което не й харесваше, и беше работохолик, а и караше прекалено бързо по магистралата.

— Каза ли на Пол? — попита Фредерик. — Той добре ли е?

— Не знам. Надявам се. Утре ще се видим за закуска. Иска да ти се оплаче от високомерието на американците.

— Хубаво — засмя се Фредерик. — Синът ти ми харесва.

— Влюбен е. И тя е хубавичка, момичето, което обожава, Мишел. Утре ще дойде и тя.

— Хубаво — повтори Фредерик и вплете пръсти в нейните. — Хубаво е да си влюбен.

Поръчаха вечеря — говежди шишчета върху канапе от пилаф и още вино. Докато си приказваха, реката се носеше под тях, тъмна и безмълвна. Нора си мислеше колко е хубаво тихичко да хвърлиш котва някъде. Да седиш с чаша вино в Париж, да гледаш как птиците в миг излитат изсред силуетите на дърветата, а реката спокойно тече. Спомни си безумните пътувания до река Охайо на младини и странната пъстробагрена повърхност на водата, оголените варовикови брегове и вятъра, подел косите й.