Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 205

— Мисис Хенри — рече Мишел, докато се ръкуваха, когато приближиха пейката. Пръстите й бяха дълги и хладни. — Съжалявам за бащата на Пол.

И акцентът й бе някак особен: бе живяла години в Лондон. Стояха в градината и си приказваха. Пол предложи да отидат да вечерят и Нора се изкуши да приеме. Искаше й се да седне до Пол и да си приказват досред нощ, но се поколеба, защото топлината, сиянието между Пол и Мишел издаваха нетърпение да останат насаме. Отново се сети за Фредерик, може би вече е в хотела, а вратовръзката му виси на облегалката на някой стол.

— Да оставим за утре, а? — рече тя. — Какво ще кажете да се видим за закуска. Искам да ми разкажеш всичко за пътуването си. И за китариста на фламенко в Севиля.

Тръгнаха по улицата към метрото и Мишел хвана Нора под ръка. Пол вървеше малко по-напред — широкоплещест, висок и слаб.

— Отгледала сте прекрасен син — каза Мишел. — Съжалявам, че няма да опозная баща му.

— Това и бездруго нямаше да е лесно, да го опознае човек. Иначе и аз съжалявам. — Изминаха още няколко крачки. — Харесва ли ви пътешествието?

— О, да пътуваш, е невероятно, то е съвършена свобода — откликна Мишел.

Вечерта бе мека и когато слязоха в метрото, ярките светлини ги заслепиха. В далечината изтрополи влак и ехото отекна в тунела. Долавяха се какви ли не смесени миризми — парфюм, примесен с парлив мирис на метал и масло.

— Минете утре към девет — обърна се Нора към Пол, като повиши глас над шума. А когато влакът наближи, се приближи до ухото му и викна: — Той те обичаше! Беше ти баща и те обичаше!

За миг по лицето на Пол се изписа скръб по нещо загубено. Кимна. За повече време нямаше. Влакът шеметно приближаваше, понесъл се към струпалите се на перона, и сред внезапния порив на въздуха Нора усети сърцето си да прелива от чувства. Синът й, нейният син е тук, на този свят. А Дейвид, по неведоми причини, го няма. Влакът спря със стържене и хидравличните му врати рязко изпъшкаха и се отвориха. Нора се качи, седна до прозореца и зърна за миг Пол да крачи в светлината с ръце в джобовете, свел глава. Ето го, после изчезна.

Докато стигне спирката си, въздухът вече бе поел сумрака на здрача. Прекоси по калдъръма до боядисания в бледо жълто хотел, който леко проблясваше, с преливащи от цветя саксии по прозорците. В стаята бе тихо, разхвърляните й вещи си бяха, както ги бе оставила — Фредерик не е пристигнал. Отиде до прозореца, който гледаше към реката, и си представи как Дейвид носи Пол на конче из старата им къща, деня, в който й направи предложение и как крещеше да надвика шума от шуртящата вода и приплъзналия се по пръста й хладен пръстен. Представи си и ръцете на Пол и Мишел, притиснали длан о длан.