Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 204

— О, да — лицето му се поотпусна. Погледна я право в очите. — Ще се омъжиш ли за Фредерик?

Прокара пръст по острия ръб на брошурата. Разбира се, този въпрос непрекъснато се прокрадваше в мислите й: Дали да промени живота си? Обича Фредерик, не е била по-щастлива, макар да прозираше, че въпреки безоблачното щастие след време гальовните му привички ще започнат да я изнервят, както и нейните него. Той харесва нещата каквито са, беше невероятно педантичен — от подгънатите под 45 градуса ъгли на документите до данъчните формуляри. В това отношение, но в нито едно друго, й напомняше за Дейвид. Вече бе достатъчно зрял и с достатъчно опит, за да знае, че нищо не е съвършено. Нищо не е едно и също, всичко се променя, включително и тя самата. Но е вярно и че влезе ли Фредерик в стаята, въздухът сякаш потрепва, наелектризира се и пулсира през цялото й тяло. Искаше й се да види дали ще се получи.

— Не знам — бавно отговори тя. — Бри иска да откупи агенцията. Договорът на Фредерик изтича след две години, така че засега няма защо да прибързвам. Но мога да си представя живота ни заедно. Предполагам това е първата крачка.

Пол кимна.

— Предишния път така ли беше? Така де, с тате?

Нора го погледна. Чудеше се как да отговори.

— И да, и не — рече накрая тя. — Сега съм много по-практична. Тогава просто исках някой да се грижи за мен. Сама не се познавах кой знае колко.

— Татко обичаше да се грижи за всичко.

— Да. Обичаше да се грижи.

Пол рязко се изсмя.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Знам — рече Нора. — И аз.

Поседяха смълчани сред полъхващия лек ветрец. Нора обърна брошурата и си припомни хладината в музея, отекващите стъпки. Прекара близо час пред онази картина — изучава извивките на багрите, уверените и ясни движения на четката. До какво се бе докоснал Ван Гог? До нещо трептящо, убягващо. Дейвид цял живот насочваше фотоапарата си към малките подробности, обсебен от светлината и сянката, и се опитваше да намери точното място на всяко нещо. Сега него го няма, а с него изчезна и начинът, по който той виждаше света.

Пол стана и помаха на някого в другия край на градината, а тъгата по лицето му отстъпи пред радостна усмивка — прочувствена, явно предназначена за определен, специален човек. Нора проследи вперения му отвъд изсъхналата трева поглед към младо момиче с издължени, нежни черти и кожа с цвят на зрял жълъд, с черна коса, падаща на вълни до кръста. Стройна, с мека розова рокля, тя се движеше с грацията и сдържаността на балерина.

— Ето я Мишел — каза Пол, както стоеше прав. — Веднага се връщам. Това е Мишел.

Нора го загледа как се приближава до момичето, сякаш притеглян от силата на гравитацията, как лицето на Мишел грейва, щом го вижда. Той едва-едва обгърна лицето й с длани да се целунат, после тя вдигна ръка и дланите им за миг леко се докоснаха тъй интимно, че Нора отвърна поглед. После закрачиха през градината, привели глави, и нещо си приказваха. По едно време спряха, Мишел хвана ръката на Пол и Нора разбра, че й е казал.