Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 203

Нора кимна.

— Пол, за него ти беше най-важният. Слушай, знам какво имаш предвид, защото и аз усещах същото. Онази дистанцираност. Сдържаността му. Чувството, че помежду ви се издига прекалено висока стена и не можеш да я преодолееш. След време се отказах дори да се опитвам, а още по-сетне се уморих да чакам дали ще се появи някоя пролука. Но отвъд тази стена той ни обичаше, и двамата. Не мога да ти обясня как, но го знам.

Пол мълчеше. От време на време бършеше сълзи.

Позахладня и из градината излязоха хора на разходка — хванали се за ръце влюбени, двойки с деца, отделни минувачи. Към тях приближи възрастна двойка. Жената бе висока, с бял кичур в косите, а мъжът стъпваше бавно, поприведен, с бастун. Подпъхнала ръка под лакътя му, тя му говореше леко сведена, а той кимаше, умислен, посмръщен, загледан през градината оттатък оградата в нещо, на което тя му бе обърнала внимание. При вида на тяхната близост я жегна рязка, пронизителна болка. Навремето си представяше как двамата с Дейвид така ще доживеят старините си, вплели историите си една в друга като лозници с увити в ластарчета филизи и плетеница от листа. Колко е остаряла, даже в съжалението си е старомодна. Представяше си, че омъжи ли се, ще е като прекрасна пъпка, загърната в по-яката и устойчива чашка на цвета. Загърната и сгушена в безопасност, вплела листчетата на собствения си живот в листенцата на друг.

А вместо това пое по свой път, изгради бизнес, отгледа Пол, обиколи света. Тя беше и цветче, и чашка, и стъбло, и лист, беше и дългият бял корен, проникнал дълбоко в земята. И беше щастлива.

Когато ги подминаха, двамата възрастни спореха на английски къде да вечерят. Говореха с южняшки акцент — от Тексас са, предположи Нора — и мъжът искаше да отидат някъде, където предлагат стек и познати ястия.

— Писнало ми е от американци — рече Пол, щом те отминаха достатъчно, за да не го чуят. — Умират си да срещнат друг американец. Като че не сме двеста и петдесет милиона. За всекиго би било нормално да гледа да се запознае с някой французин, щом си във Франция.

— Говорил си с Фредерик.

— Това едно на ръка. Защо не? Прав е за високомерието на американците. А той къде е всъщност?

— Всъщност — по работа. Довечера пристига.

И отново в мислите й проблесна образът на Фредерик — как влиза през вратата на стаята в хотела, подхвърля ключовете на тоалетката и потупва джобовете си да се увери, че портфейлът му си е на място. Ризите му бяха искрящобели и улавяха и последния лъч, с колосани яки и всяка вечер, с влизането, премяташе вратовръзката си на стол и ниският му глас изричаше името й, като да го извайва. Може би се влюби първо в гласа му. Имаха толкова общи преживявания — пораснали деца, развод, напрегната работа, — но понеже Фредерик бе живял в друга страна, а и донякъде говореше друг език, на Нора животът му й се виждаше екзотичен, едновременно близък и непознат. Една стара и една неизвестна страна.

— Радваш ли се, че дойде? — попита Пол. — Франция харесва ли ти?

— Тук ми е добре — отговори Нора и това бе вярно. Според Фредерик задръстванията били унищожили Париж, но Нора го намираше невероятно очарователен с пекарните и сладкарниците, палачинките с коняк, които продават по улиците, островърхите старинни сгради, камбаните. А и как звучи езика им, като плавно понесъл се поток и само тук-там, като камъче, проблясва по някоя дума. — Ами ти? Как върви пътешествието? Още ли си влюбен?