Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 202

— Нормално е да си разстроен — проговори тя накрая. — Той ти беше баща.

Пол кимна, но лицето му бе все така свито, като стиснат юмрук. Когато най-сетне заговори, едва сдържаше сълзите си.

— И през ум не ми е минавало, че може да умре. Не съм и мислил, че ще ме е грижа. А ние така и не си поговорихме истински, поне веднъж.

— Знам — наистина знаеше. След като Бри й се обади, Нора закрачи по застланата с листа улица, дала воля на сълзите, бясна, задето Дейвид си е отишъл, преди да се разберат веднъж завинаги. — Но преди човек поне можеше да поговори с него.

— Да. Изчаквах да направи първата крачка.

— Мисля, че и той очакваше същото от теб.

— Той ми беше баща. Предполага се, че е трябвало да знае как да постъпи.

— Той те обичаше — намеси се тя. — И в това не бива да се съмняваш и за миг.

— Да — изсмя се Пол с горчивина. — Звучи прекрасно, само че не е вярно. Наминавах и се опитвах. Мотаех се, приказвахме си за едно-друго, но толкова. Така и не успях да му угодя и да свърша поне едно нещо както трябва. Него би го зарадвал друг, съвършено различен син. — Гласът му все още звучеше спокойно, но в ъгълчетата на очите му се насъбираха сълзи и се търкулваха по бузите му.

— Скъпи, той те обичаше — повтори Нора. — Той наистина те обичаше. За него ти беше най-прекрасният син.

Пол рязко изтри сълзите от бузите си. Нора усети собствената си скръб и мъка да засядат в гърлото й и едва след миг успя да продължи.

— На баща ти му бе ужасно трудно да разкрие душата си пред другиго. Не знам защо. Израснал е в бедност и цял живот се срамуваше от това. Пол, да беше видял колко хора дойдоха на погребението. Стотици. Заради денонощната му работа в клиниката. Пазя книгата за отзиви, можеш сам да се убедиш. Толкова хора го обичаха.

— Роузмари дойде ли? — обърна той лице към нея.

— Роузмари ли? Да. — Нора замълча и се отдаде на топлия ветрец, който галеше лицето й. След края на службата зърна Роузмари на последната пейка в семпла сива рокля. Косата й бе все така дълга, но изглеждаше по-възрастна, по-улегнала. Дейвид все повтаряше, че помежду им не е имало нищо, и дълбоко в себе си Нора знаеше, че е така. — Те не бяха влюбени — рече Нора. — Баща ти и Роузмари. Не е, каквото си мислиш.

— Знам — изправи рамене Пол. — Знам. Роузмари ми каза.

— Така ли? Кога?

— Когато тате я доведе у дома. Още първия ден. — Личеше си, че му е неловко, но продължи: — Понякога се виждахме и у тях. Когато се отбиех при тате. Случваше се да вечеряме заедно. Случваше се и тате да не е у дома и го изчаквах с Роузмари и Джак. Усещах, че помежду им няма нищо. Понякога заварвах там и приятеля й. Не знам. Може би беше странно, но свикнах. Тя е много точно момиче, Роузмари. Не тя е причината да не успея дори веднъж да поговоря с него истински.