Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 201

Книгата се изсули от ръката й и Нора се наведе да я вдигне. „Звездна нощ“ на Ван Гог се полюшна от брошурата, с която си отбелязваше докъде е стигнала. Когато се изправи, Пол прекосяваше градината.

— А — възкликна тя, както винаги щастлива, когато зърнеше този вече самостоятелен човек, нейния син. — Ето го, Бри! Дойде!

— Толкова е красив — отбеляза Бри и също стана. — Трябва да го е наследил от мен.

— Сигурно — съгласи се Нора. — Но откъде е талантът му, си остава загадка, защото нито ние, нито Дейвид можеше да изпее и един верен тон.

Да, дарбата на Пол. Гледаше го да приближава през градината. Загадка и дар.

Широко усмихнат, Пол помаха с ръка и Нора тръгна към него, като остави книгата си на пейката. Сърцето й туптеше от вълнение и радост, но и от скръб и неувереност — цялата трепереше. Как само се промени светът, щом той се появи! Най-сетне се срещнаха и тя силно го прегърна. Беше с бяла риза с навити ръкави и сиво-кафяви къси панталони. Миришеше на чисто, сякаш току-що е излязъл изпод душа. Усети мускулите му под тъканта, силните му кости, топлината му и в миг разбра желанието на Дейвид да улови света, да го спре. Не може да го вини, не, няма как да го кори, задето се стремеше да проникне по-дълбоко във всеки отлитащ миг, да изучи тайнството му, че не приемаше загубата, нито промяната и движението.

— Здравей, мамо — отдръпна се Пол да я погледне. Зъбите му бяха бели, прави, съвършени. Беше си пуснал черна брада. — Страхотно е да се срещнем тук — добави той през смях.

— Да, чудесно е.

Бри бе застанала до нея. Пристъпи и на свой ред прегърна Пол.

— Трябва да вървя — каза тя. — Изчаках само да ти кажа здравей. Изглеждаш чудесно, Пол. Скитническият живот ти се отразява добре.

— Не можеш ли да останеш? — усмихна се Пол.

— Не — Бри хвърли поглед към Нора. — Но скоро ще се видим, нали?

— Да — Пол се наведе да я целуне по бузата. — Непременно.

Щом Бри се обърна и тръгна, Нора обърса око с опакото на китката си.

— Какво има? — запита Пол и добави в миг напълно сериозен: — Какво е станало?

— Ела да поседнем — хвана го Нора под ръка.

Тръгнаха към пейката и подплашиха ято гълъби с пъстробагрени пера, които в миг литнаха. Нора взе книгата си и опипа брошурата, с която бе отбелязала докъде е стигнала.

— Пол, имам лоша вест. Преди девет дни баща ти почина. Сърдечен удар.

Пол се стъписа и от мъка очите му се разшириха и той отмести поглед, безмълвно вторачен в пътеката, по която бе дошъл, за да стигне до този миг.

— Кога беше погребението? — попита той накрая.

— Миналата седмица. Съжалявам, Пол. Нямаше време да те търся. Мислех да се свържа с посолството да ми помогнат да те открия, но не знаех откъде да започна. Затова и дойдох днес с надеждата, че ще се появиш.

— За малко да изпусна влака — умислено рече той. — За малко да не успея.

— Но успя. И си тук.

Той кимна и подпря лакти на колене със сключени длани. Нора си спомни как като малък сядаше точно така, когато се мъчеше да скрие тъгата си. Пол сви юмруци, после ги отпусна. Тя хвана ръцете на сина си. Върховете на пръстите му бяха загрубели след години свирене. Останаха така, заслушани в шумоленето на вятъра сред листата.