Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 200

— Сто на сто и там има задръствания и гадни дни.

— Дано не си права. Надявам се там хората всяка сутрин да ходят пеш до пазара и да се прибират с пресен хляб и преливащи от цвят саксии. Тъй или инак, казах му да иде. Двамата с Пол се разбират прекрасно, но е по-добре да кажа на Пол насаме.

— Да. И аз мисля да си тръгна, като дойде.

— Благодаря — рече Нора и хвана ръката й. — Благодаря ти за всичко. За помощта около погребението. Без теб нямаше да се справя през последната седмица.

— Длъжница си ми и още как — усмихна се Бри. После се умисли. — Според мен погребението беше чудесно, ако изобщо може да има хубаво погребение. Дойдоха толкова хора. Изненадах се до колко съдби се е докоснал Дейвид.

Нора кимна. И тя се изненада. Малката църквичка на Бри преливаше от хора и докато започна службата, те се озоваха най-отзад. Дните й се сливаха. Бен внимателно й помогна да избере музиката, текстовете от Светото писание, ковчега и цветята, да напише некролога. Но тези незначителни дреболии й донесоха и утеха и Нора се справяше като сред защитен облак от безмълвно усърдие — до началото на службата. Хората сто на сто са се чудели на риданията й сред красивите, отколе познати думи, придобили нов смисъл, но тя страдаше не само за Дейвид. Преди години двамата стояха един до друг на службата в памет на дъщеря им и загубата им, дори тогава, ги отчуждаваше с всеки миг.

— Заради клиниката е — рече Нора. — Клиниката, която ръководи толкова години. Повечето са му били пациенти.

— Знам. Изумително е. Хората сякаш го боготворяха.

— Не са били женени за него — отвърна Нора.

На фона на знойното синьо небе потрепнаха листа. Нора за пореден път огледа градината, като се взираше за Пол, но него го нямаше.

— Ох — рече тя. — Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Дори сега, след толкова дни, тези думи я стъписваха. — Чувствам се някак безкрайно стара.

Бри я хвана за ръката и двете поседяха безмълвно. Дланта на Бри бе гладка и топла до нейната и на Бри й се стори, че този миг се провлачва, нараства, като че ли да побере целия свят. Припомни си подобно чувство отпреди много-много години, когато Пол бе бебе и в топлите мрачни нощи тя седеше и се грижеше за него. Вече е голям и си го представи застанал на гара или на тротоар под трепкащи листа, или пък как прекосява с широки крачки улица. Спира пред някоя витрина, бърка в джоба си за билет или закрива очи срещу слънцето. Беше израснал от нейното тяло, а сега, колкото и изумително да е, обикаля света без нея. Представи си и Фредерик, седнал в заседателна зала как кима, докато разглежда документи, слага длани на масата и се готви да заговори. Черните косми по ръцете му, дългите квадратни нокти. Бръсне се по два пъти на ден и ако забрави, покаралата му брада лекичко я драсваше по врата, когато я придърпваше нощем към себе си и я целуваше зад ухото да я събуди. Не ядеше хляб, нито сладкиши и ако сутрешният вестник закъснееше, ужасно се ядосваше. Всички тези дребни привички, понякога гальовни, друг път — досадни, са част от Фредерик. Довечера ще се видят в хотелчето край реката, в което отседнаха. Ще пийнат вино, а тя ще се събуди през нощта сред струящата лунна светлина и равномерното му дишане ще изпълва стаята. Той искаше да се оженят и тя трябва да реши.