Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 196

Не е за вярване. Продължи да тича с леки големи крачки и си спомни Нора в деня на сватбата им. Излязоха навън в мразовития слънчев ден към края на зимата и се ръкуваха с гостите на тротоара. Вятърът поде воала й и го запрати през бузата му, а от кучешкия дрян се посипаха снежинки като облак цветни листенца.

Продължи да тича, но свърна от парка и пое към стария си квартал. Роузмари е права. Нора трябва да научи. Днес ще й каже. Ще отиде в старата им къща, където Нора още живее, ще я изчака да се прибере и ще й каже, макар и представа да няма как ще реагира тя.

Разбира се, че не можеш, каза Роузмари. Такъв е животът, Дейвид. Преди години мислил ли си, че ще живееш в тази къща близнак? Дали изобщо някога би си ме представил?

Е, права е — никога не си бе представял, че ще живее така. Дойде в този град никому непознат, а сега знае до една просветващите край него улици и всяка стъпка, всеки образ са свързани със спомен. Видя как засадиха тези дървета, те израснаха пред очите му. Отмина познати къщи, в които бе влизал за питие или вечеря, на спешно повикване, където до късно нощем бе стоял в антрета и фоайета да пише рецепти, да вика линейки. Пласт след пласт от дни и образи, плътни, преплетени и скъпи единствено нему. Ако Нора или Пол минат оттук, вероятно ще видят нещо друго, но също толкова истинско.

Зави по улицата, на която живееше преди. Не бе идвал от месеци и се изненада, че колоните на верандата на къщата са се срутили, а покривът се крепи на няколко дебели мертека. Дъските на пода на верандата май са загнили, но майстори няма. Алеята за автомобили е пуста — Нора не е у дома. Закрачи напред-назад по моравата да успокои дишането си, после отиде до рододендрона, до който под една тухла все още криеха ключа. Влезе и изпи чаша вода. Въздухът в къщата е застоял. Отвори прозорец. Вятърът поде снежнобелите пердета. Бяха нови, както и хладилникът и плочките по пода. Изпи още една чаша вода. После тръгна из къщата, любопитен какво ли още се е променило. Навред дреболии: ново огледало в трапезарията, мебелите в хола са претапицирани и пренаредени.

Горе спалните си бяха като навремето, както и стаята на Пол — същинско светилище на момчешките страхове на сина му, със залепени по стените плакати на неизвестни квартети и забодени на дървената дъсчица отрязъци от билети, а стените боядисани в отвратително тъмносиньо като пещера. Пол отиде в Джилиард и макар Дейвид да му даде благословията си и да плати половината му разходи, Пол още помнеше по-далечните дни, когато Дейвид не вярваше, че талантът му ще е достатъчен да му осигури добър живот. Пол и до днес изпраща програми и рецензии заедно с картички от всеки град, в който свири, сякаш казва: Ето, виж, успях! Като че ли на самия него не му се вярва. Понякога Дейвид изминаваше стотина-двеста, че и повече километри до Синсинати или Питсбърг, Атланта или Мемфис, промъкваше се в дъното на една или друга затъмнена зала и наблюдаваше как Пол свири, привел глава над китарата, а изпод сръчните му пръсти се лее музика — език колкото тайнствен, толкова и красив, който трогваше Дейвид до сълзи. Случваше се едва да се стърпи да не закрачи по тъмната пътека и да прегърне сина си. Но, то се знае, никога не го направи, а понякога си и тръгваше незабелязано.