Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 195

— Не можеш да спреш времето — рече той. — Не можеш да уловиш светлината. Можеш само да вдигнеш лице и да я оставиш да струи. Тъй или инак, Роузмари, ще ми се да имам две-три снимки. На теб и на Джак. Да ги поглеждам от време на време. Да им се радвам.

— Ще ти изпращам с купища — обеща тя с ръка на рамото му. — Направо ще те зарина със снимки.

Той седна на стъпалата, отпуснал се на слънцето, докато тя се облече. Джак си играеше с камиончето. Трябва да й кажеш. Поклати глава. След вечерта, когато стоя и наблюдава къщата на Каролайн като някой воайор, извика един адвокат от Питсбърг и уреди онези влогове за децата. След смъртта му няма да се налага да легализират завещание. Джак и Фиби ще са осигурени, а Нора няма защо да разбира.

Роузмари се върна, ухаеща на сапун, с пола и ниски обувки. Хвана Джак за ръка и преметна тюркоазена раница през рамо. Изглеждаше тъй млада, силна, стройна, с влажна коса, съсредоточена и понамръщена. Пътьом ще остави Джак у гледачката.

— А — възкликна тя, — сред цялата суматоха за малко да забравя: Пол се обади.

Сърцето на Дейвид затуптя.

— Така ли?

— Да, сутринта. За него беше посред нощ, тъкмо се прибрал от концерт. Каза, че е в Севиля. Бил там от три месеца и се учел да свири фламенко на китара при някакъв човек — не помня кой, но звучеше като да е известен.

— Добре ли е?

— Да. Така звучеше. Не остави номер. Каза, че пак ще се обади.

Дейвид кимна, доволен, че Пол е добре. Радваше се, че се е обадил.

— Късмет на изпита — стана той.

— Благодаря. Дано го взема, независимо с колко.

Усмихна се, помаха с ръка и закрачи с Джак по тясната каменна пътека към тротоара. Дейвид я наблюдаваше как се отдалечава в опит да запамети този миг — ярката раница, подскачащата на гърба й коса, свободната ръка на Джак, протегната да докопа някое листо или пръчка — да го запомни завинаги. То се знае, напразно — с всяка нейна крачка той вече забравяше една или друга подробност. Понякога снимките му го изумяваха — току му попадаха фотографии, събрани в стари кутии и папки, уловили мигове, които не можеше да си спомни, дори когато бяха пред очите му: как се смее с хора, чиито имена е забравил, Пол с изражение, каквото Дейвид в живота си не е виждал. А какво ли ще му остане от този момент след година, след пет? Слънцето в косите на Роузмари, пръстта под ноктите й, едва доловимото ухание на сапун.

И по някакъв начин това ще е достатъчно.

Стана, протегна се и затича към парка. След около километър и половина се сети, че още нещо, освен изпита на Роузмари, не му даваше мира цяла сутрин, при това далеч по-важно от теста на Роузмари — беше дванадесети юли. Рожденият ден на Нора. Навършваше четиридесет и шест.