Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 194

* * *

— Не разбирам — Роузмари го гледаше в очите. — Защо не можеш да обещаеш? Така е редно да постъпиш.

— Ще донесе много скръб.

— Не можеш да знаеш какво ще стане, докато не го направиш.

— Но мога много точно да предположа.

— Дейвид, обещай ми, че поне ще помислиш.

— Не минава и ден, без да мисля за това.

Тя разтревожено поклати глава, после се усмихна леко и натъжено.

— Е, добре. Има още нещо.

— И какво е то?

— Със Стюарт ще се женим.

— Но ти си твърде млада да се жениш — тутакси откликна той и двамата се разсмяха.

— Аз съм стара като света — отвърна тя. — Така се чувствам през половината време.

— Е — рече той, — и за това поздравления. Не че е изненада, но си е добра вест. — Замисли се за високия и атлетичен Стюарт Уелс. Здравеняк, дойде му на ум. Занимаваше се с физиотерапия на пациенти с дихателни проблеми. От години бе влюбен в Роузмари, но тя го накара да я изчака да завърши училище. — Радвам се за теб, Роузмари. Стюарт е добро момче. А и обича Джак. Има ли работа в Харисбърг за него?

— Засега не. Търси. Договорът му тук изтича в края на месеца.

— Какви са възможностите в Харисбърг?

— Е, все се намира нещо. Но аз не се притеснявам. Стюарт е чудесен.

— Не ще и дума.

— Ядосан си.

— Не. Ни най-малко. Само дето новината ме натъжи. Чувствам се тъжен и стар.

— Стар като света ли? — засмя се тя.

— О, къде-къде по-стар — засмя се и той.

Замълчаха.

— Просто така се случи — поде пак тя. — Всичко накуп през последната седмица. Не исках да говоря за работата, докато не е сигурно. А после, като получих работата, със Стюарт решихме да се оженим. Сигурно изглежда прибързано.

— Харесвам Стюарт — рече Дейвид. — С нетърпение очаквам да поздравя и него.

Тя се усмихна.

— Всъщност, чудех се дали би ме отвел до олтара.

Той на мига я погледна — бледата й кожа, щастието, което не може да сдържа, озарило усмивката й.

— За мен ще бъде чест — сериозно каза той.

— Ще се оженим тук. Без много гости, без шумотевица, само най-близки хора. След две седмици.

— Не си губиш времето.

— Няма какво да умувам. Чувствам, че всичко се подрежда. — Тя хвърли поглед към часовника си и въздъхна. — Трябва да вървя. — Стана и отупа ръце. — Хайде, Джак.

— Ако искаш, ще го наглеждам, докато се облечеш.

— Ти си моят спасител. Благодаря.

— Роузмари?

— Да?

— Нали ще ми изпращаш от време на време снимки? На Джак, как расте? На двама ви, в новия ви дом.

— То се знае. Разбира се. — Тя скръсти ръце и подритна ръба на стъпалото.

— Благодаря — простичко рече той, за кой ли път, унило, задето ей така остави собствения му живот да го подмине, отдал се на обектива и скръбта си. Другите си мислеха, че заряза фотографията заради чернокосата жена в Питсбърг и неласкавата й рецензия. Загуби популярност, казваха си хората, и се обезсърчи. Никой не би повярвал, че снимките просто престанаха да го интересуват, но това бе самата истина. Откакто ходи до мястото, където се вливаха двете реки, не докосна фотоапарата. Отказа се и от изкуството, и от занаята, от сложните и изнурителни опити да преобрази света в нещо друго, да превърне тялото в част от света и света в тяло. Случваше се да зърне своя снимка в някой учебник или закачена в някой частен офис или дом и се стъписваше от ледената им красота, от техническото им съвършенство, а понякога дори от неутолимото търсене, заложено в тяхната пустота.