Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 193

Дали това бе редно? Не знаеше. Седеше в колата. Беше по здрач и светлините от фаровете на автомобилите проблясваха по листата на чинара. Фиби е отраснала тук и познава улицата толкова добре, че не би могла да си представи света без нея. Повдигнатият от коренището на дърво тротоар, пътният знак за повишено внимание, който леко се поклаща на вятъра, устремените автомобили — всичко това за дъщеря му означава у дома. Покрай него мина двойка, с бебешка количка и тогава в хола в къщата на Каролайн светна. Дейвид слезе от колата и застана на автобусната спирка, опитвайки се да не привлича внимание, загледан отвъд смрачаващата се морава в прозореца. Вътре, в очертания от светлината квадрат, Каролайн заразтребва — събра вестници, сгъна одеяло. Беше с кухненска престилка. Движенията й бяха сръчни и съсредоточени. Застана и се протегна, погледна през рамо и заговори.

И тогава Дейвид я видя, нея, Фиби, своята дъщеря. Беше в трапезарията и слагаше масата. Имаше същата тъмна коса и същия профил като Пол и за миг, докато тя се извърна за солницата, имаше чувството, че наблюдава сина си. Пристъпи, но Фиби се скри от погледа му, след което се появи отново с три чинии. Беше нисичка и набита, с рядка коса, прибрана назад с шнолички, носеше очила. Въпреки това за Дейвид приликата бе очевидна — ето я усмивката на Пол, неговия нос, вглъбеното му изражение на лицето на Фиби, когато сложи ръце на кръста и огледа масата. Каролайн влезе в стаята и застана до нея, после я прегърна с много обич през раменете и двете се засмяха.

Беше съвсем тъмно. Дейвид стоеше като хипнотизиран, доволен, че няма много минувачи. По тротоара подетите от вятъра листа се надбягваха и той загърна по-плътно сакото си. Припомни си как се чувстваше в нощта на раждането й, сякаш наблюдаваше отстрани собствения си живот. Осъзна, че не може да контролира ситуацията — той не е част от нея, сякаш изобщо не съществува. През всички тези години за него Фиби бе невидима — някаква абстракция, не реално момиче. А ето я — подрежда чаши за вода на масата, Фиби вдигна поглед и някакъв мъж с щръкнала черна коса влезе и каза нещо, което я разсмя. После седнаха на трапезата, тримата, и започнаха да вечерят.

Дейвид се върна при колата. Представи си как Нора стои до него в тъмнината, загледана в дъщеря им, която живее собствения си живот, без дори да подозира за тяхното съществуване. Причини на Нора мъка, измамата му й донесе страдания, които той нито можеше да си представи, нито бе имал намерение да й навлече. Но това можеше да й спести. Можеше просто да запали колата и да не разравя миналото. И в края на краищата така и стори и цяла нощ кара през равнинната шир на Охайо.