Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 192

Очите му се насълзиха. Засмя се.

— Е — свали той очилата си. — Предполагам, все някога това трябваше да се случи. Поздравления, то се знае.

— Ще ти идваме на гости — каза тя. — И ти ще ни гостуваш.

— Разбира се — отвърна той. — Сигурен съм, че честичко ще се виждаме.

— Ще се виждаме. — Тя сложи ръка на коляното му. — Знам, че никога не отваряме дума за това. Дори всъщност не знам как да започна. Но за мен… колко ми помогна… толкова съм ти благодарна. И ще ти бъда благодарна цял живот.

— Обвинявали са ме, че отдавам всичките си сили да спасявам хората — рече той.

Тя поклати глава.

— На теб дължа живота си и то не само физически.

— Е, ако е така, радвам се. Ей богу, на други причиних доста тегоби. За Нора като че ли така и не направих нищо добро.

Помежду им настана тишина, нарушавана единствено от бръмченето на косачка в далечината.

— Трябва да й кажеш — тихо рече Роузмари. — И на Пол. Наистина, трябва да им кажеш. — Джак бе клекнал на пътеката и правеше купчинки от чакъл, като оставяше камъчетата да се процедят и изтърколят между пръстите му. — Не е моя работа да казвам каквото и да е, знам. Но Нора трябва да знае за Фиби. Не е честно да не знае. Не е честно и да я оставяш да си мисли разни неща за нас през цялото това време.

— Аз й казах истината. Че сме приятели.

— Да. Така е. Но тя как да повярва?

— Това е истината — сви рамене Дейвид.

— Не цялата. Дейвид, между нас има някаква странна връзка, между теб и мен, заради Фиби. Защото аз знам тайната. Работата е там, че преди ми харесваше да се чувствам специална, защото знам нещо, което никой друг не знае. То е един вид власт, да знаеш нечия тайна, не е ли така? Но вече някак ми тежи, че я знам. Всъщност това не е моя тайна, нали?

— Не, не е. — Дейвид взе шепа пръст и я стри между пръстите си. Замисли се за писмата на Каролайн, които внимателно изгори, когато се пренесе в тази къща. — Предполагам, не е.

— Тогава? Нали разбираш? Ще го направиш, нали? Имам предвид, ще й кажеш.

— Не знам, Роузмари. Това не мога да ти обещая.

Поседяха смълчани на слънцето, загледани в Джак, който отново се опита да направи странично колело на тревата. Джак бе рус, пъргав, по рождение атлетичен и обичаше да търчи и да се катери на воля. След Западна Вирджиния Дейвид се отърси от скръбта и загубата, които бе таил през всичките години. Когато Джун почина, той нямаше как да изрече какво е загубил, нямаше как да продължи напред. Навремето се смяташе за непристойно дори да се говори за мъртвите, така че не я и споменаваха. Оставиха цялата си скръб да кърви. Тъй или инак, като се върна там, успя да уталожи мъката си. В Лексингтън се прибра изтощен, вярно, но също и спокоен, уверен. След толкова години най-сетне намери сили да даде на Нора свободата да промени живота си.

* * *

Когато Джак се роди, Дейвид му откри сметка на името на Роузмари и друга — за Фиби, на името на Каролайн. Беше съвсем просто — открай време имаше номера на социалната осигуровка на Каролайн, както и адреса й. За по-малко от седмица един частен детектив откри, че Каролайн и Фиби живеят в Питсбърг, във висока, тясна къща край шосето. Дейвид отиде дотам и паркира на улицата с намерение да изкачи стъпалата и да почука на вратата. Искаше да каже на Нора какво се е случило, а не можеше да го стори, без да й каже къде е Фиби. Нора ще иска да види дъщеря им, беше сигурен в това, така че нямаше да промени само своя живот или само живота на Нора, или на Пол. Дойде, за да каже на Каролайн какво се надява да може да направи.