Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 191

— Да. Вече не мога да гледам онези застрахователни книжа.

— Мислех, че си наел някого.

— Наех. Мисля, че ще свърши добра работа, но може да започне чак следващата седмица.

Роузмари кимна умислена. Бледите й мигли уловиха слънчевата светлина. Беше млада, едва на двайсет и две, но упорита и целеустремена, и се държеше с увереността на далеч по-възрастна жена.

— Довечера на училище ли си? — попита той и тя кимна.

— За последен път. Дванайсети юли.

— Да. Бях забравил.

— Беше зает.

Той кимна със смътно чувство на вина, притеснен от датата. Дванайсети юли — да не повярва човек как лети времето. След като Джак се роди, Роузмари се върна в училище през същия онзи сумрачен януари, когато той напусна работа, защото върнаха от вратата един негов пациент от двайсет години, понеже нямал здравна застраховка. Отвори частна практика и приемаше всички, със или без осигуровка. Парите вече не го интересуваха. Пол завърши колежа, отдавна изплати собствените си дългове, можеше да прави каквото му е по сърце. Сега, както едно време, понякога му плащаха с продукти или срещу работа в градината, кой с каквото може. Представяше си, че ще продължи така още някое и друго десетилетие — ще приема всеки ден пациенти, но все по-малко, докато физическият му живот се стесни до тази къща, тази градина, излизанията до бакалина и бръснаря. Нора може и още да лети по цял свят като водно конче, но такъв живот не е за него. Той пуска корени и те прорастват надълбоко.

— Довечера е последният ми изпит по химия — смъкна ръкавиците си Роузмари — и после, шапка на тояга, край. — Сред орловия нокът жужаха пчели. — Трябва да ти кажа нещо — каза тя и като придърпа късите си панталонки, седна на топлите бетонни стъпала до него.

— Май е сериозно.

Тя кимна.

— Сериозно е. Вчера ми предложиха работа. Добра е.

— Тук ли?

Тя усмихната поклати глава и помаха на Джак, който се опита да направи странично колело, но се просна на тревата.

— Там е работата. В Харисбърг е.

— Близо до майка ти — рече той със свито сърце. Знаеше, че търси работа, и се надяваше да остане наблизо. Но още откакто се нанесоха тук, съзнаваше, че може и да се премести. Преди две години, когато почина баща й, Роузмари се помири с майка си и с по-голямата си сестра и те с нетърпение я чакаха да се прибере и да отгледа Джак край тях.

— Да. Работата е идеална, четири дни в седмицата по десет часа. И ще ми плащат да продължа училище. Мога да продължа да уча. Мога да продължа да уча за терапевт. Но най-вече ще имам повече време за Джак.

— А и помощ — додаде той. — Майка ти ще ти помага. И сестра ти.

— Да. Ще е чудесно. А пък аз, колкото и да обичам Кентъки, така и не се почувствах тук у дома си, изобщо.

Той кимна, радваше се за нея, но не смееше да заговори. Понякога, чисто теоретично, си представяше какво ли би било да живее сам в къщата — ще срути някои стени, за да се отвори пространство и къщата близнак постепенно ще се превърне в изисканата еднофамилна къща, каквато е била навремето. Но всички тези образи бяха свързани с пространството и въздуха и бързо-бързо избледняваха пред радостта да чуе стъпките и плавните й движения в съседната стая, да се събуди посред нощ от плача на Джак в далечината.