Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 190

Сега Роузмари вдигна поглед и като отмести малък кичур коса от бузата си, му помаха. Дейвид подреди папките си и прекоси тясното антре. Пътьом мина покрай вратата към стаята на Джак. Предполагаше се, че при разделянето на къщата са я зазидали, но една вечер, съвсем спонтанно, Дейвид натисна дръжката и се оказа, че не са. Сега тихичко отвори вратата. Роузмари боядиса стените в стаята на Джак в светлосиньо, а креватчето и шкафчето, които намери захвърлени на тротоара, в снежнобяло. Цяла поредица Scherenschnitte — сложни изрезки от хартия на майки с деца, заиграли се в сянката на дървета малчугани — деликатни и изпълнени с движение, монтирани на тъмносин фон, бяха окачени в рамки на стената в дъното. Преди година Роузмари направи изложба с тях и за нейна изненада, една след друга заваляха поръчки. Нощем тя често сядаше под ярката лампа и изрязваше една след друга сцени, всяка различна от останалите. Не можеше да обещае на хората какво ще направи, отказваше да се обвърже с определени образи. Просто всичко вече си е там, обясняваше тя, скрито в хартията и движенията на ръцете й, и затова два пъти едно и също няма как да се получи.

Дейвид стана и се заслуша в звуците на къщата — едва доловимо прокапва вода, старият хладилник бръмчи. Осезаем мирис на парфюм и бебешка пудра, на стола в ъгъла е сгъната детска престилка. Вдъхна мириса й, мириса на Джак, после затвори рязко вратата и продължи по тясното антре. Така и не каза на Роузмари, че тази врата не е зазидана, но и никога не прекрачи прага й. За него беше въпрос на чест, че въпреки скандала, нито веднъж не се възползва от нея, нито веднъж не посегна на личния й живот.

Но и му харесваше мисълта, че вратата е там.

Имаше още работа по книжата, но слезе долу. Маратонките, с които тичаше, бяха на задната веранда. Обу ги, завърза здраво връзките, заобиколи къщата и излезе в предния двор. Джак стоеше до дървените решетки за увивни растения и дърпаше цветчета от розите. Дейвид клекна и като го притегли към себе си, усети колко е натежал и как равномерно диша. Джак се роди през септември, привечер, тъкмо бе започнало да се здрачава. Дейвид закара Роузмари до болницата и през първите шест часа с контракции седя до нея, играха шах, носи й натрошен лед. За разлика от Нора, Роузмари не искаше да роди по естествен начин и при първа възможност й направиха епидурална упойка, а когато контракциите понамаляха, й включиха система да ускорят раждането. Дейвид държа ръката й, докато контракциите се засилят, но когато я отведоха в родилното, остана да изчака отвън. Това бе нещо лично, той нямаше място там. И все пак след Роузмари пръв гушна Джак и обикна детето като свое.

— Миришеш странно — бутна го Джак по гърдите.

— Защото съм със старата си вмирисана риза — отвърна Дейвид.

— Да тичаш ли отиваш? — попита Роузмари. Приседна на пети и отупа пръстта от ръцете си. Напоследък отслабна, стана почти кожа и кости и той се тревожеше, че се преуморява — и работа, и училище. Избърса капчиците пот от челото си, оставяйки ивичка от пръст.