Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 189

Така и не можа да й каже истината, защото знаеше, че ще я загуби завинаги — а вероятно и Пол, — ако го стори. Затова и се отдаде изцяло на работата си и на онези занимания, които му позволяваха да контролира живота си, и успя. Но за съжаление от детството на Пол помнеше само няколко кратки, отделни моменти, ясни като снимка — Пол, заспал на дивана с увиснала във въздуха ръчичка и рошава черна косица. Пол, застанал на сърф, крещи от страх и удоволствие, а вълните обливат коленете му. Пол, седнал на малката масичка в стаята за игра и съвършено сериозно оцветява, толкова погълнат от заниманието си, че не забелязва Дейвид, който е застанал на прага и го наблюдава. Пол замята въдица сред тихите води, нетрепващ, затаил дъх, докато чакат в здрача рибата да клъвне.

Откъслечни спомени, чак болезнено красиви. После дойде пубертетът и Пол се затвори в себе си, повече и от Нора, и цялата къща се тресеше от неговата музика и гняв.

Дейвид почука на прозореца и помаха на Джак и на Роузмари. Купи тази къща близнак набързо — хвърли й един поглед и отиде да си опакова нещата, докато Нора бе на работа. Къщата бе стара, на два етажа, разделена кажи-речи точно наполовина с тънки преградни стени, които разделяха просторните някога стаи. Дори широкото и елегантно стълбище бе оградено на две. Дейвид се настани в по-голямата част на къщата и даде ключовете от другата на Роузмари и през последните шест години живееха врата до врата, разделяни от тънки стени, но се виждаха всеки ден. Роузмари се опита да му плаща наем от време на време, но Дейвид не прие и й каза да продължи образованието си, да вземе диплома, пък по-нататък ще се изплати. Съзнаваше, че не го прави от едното човеколюбие, но и сам не можеше да си обясни защо момичето е толкова важно за него. Аз запълвам празнотата, след като си дал дъщеря си, каза му тя веднъж. Тогава той кимна, обмисли го, но и това не бе точно така. Беше нещо повече, предполагаше той, това, че Роузмари знае тайната му. Бе излял историята си пред нея на един дъх — за пръв и последен път в живота си, — а тя го бе изслушала, без да го съди. Това му даде някаква свобода, с Роузмари можеше да бъде наистина себе си, защото тя изслуша какво е сторил и не му обърна гръб, дори никому не каза. Странно, но с годините Роузмари и Пол се сближиха — в началото неохотно, но постепенно приятелството им прерасна в безкраен спор за значимите и за двамата неща — политика, музика, социална справедливост — спорове, които започваха на вечеря при редките посещения на Пол и продължаваха до късно през нощта.

Понякога Дейвид си мислеше, че това е начинът на Пол да се държи на разстояние от него — хем е в къщата, хем не му се налага да говори за лични неща. От време на време Дейвид подемаше по-интимна тема, но Пол начаса решаваше, че трябва да си върви, избутваше назад стола си и се прозяваше, внезапно налегнат от умора.