Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 188
Ким Едуардс
— Красиво е — рече Бри. — Знаеш ли, навремето тук е живял Томас Мертън? Заминал за Тибет да се срещне с Далай Лама. Обичам да си представям този миг. Обичам да си представям и монасите в абатството, как вършат едно и също, едно и също всеки божи ден.
Пол бе свалил слънчевите си очила. Тъмните му очи бяха ясни. Бръкна в джоба си и посипа няколко камъчета върху капака на мотора.
— Помниш ли ги? — попита той, когато Нора взе едно и опипа гладкото бяло кръгче с дупка в средата. — Криноиди. От морски лилии. Татко ми разказа за тях в деня, когато си счупих ръката. Поразходих се, докато беше в църквата. Наоколо е пълно с тях.
— Бях забравила — бавно рече Нора, но в миг ясно си спомни: огърлицата, която Пол й направи, а тя примря от страх, че ще се заплете в нея и ще се задуши. Камбанният звън заглъхна сред кристалния ден. Колкото копче за риза, фосилът бе лек и топъл в ръката й. Спомни си как Дейвид взе Пол на ръце и го отведе от празненството да намести счупената му ръка. Колко упорито работи Дейвид, за да бъдат всички добре, всичко да бъде наред, и въпреки това открай време бе толкова трудно, за всички тях, сякаш плуваха в плиткото море, покривало някога тези земи.
1988
I
Дейвид Хенри седеше в кабинета си на горния етаж. През помътнелия с годините и поизметнал се прозорец улицата изглеждаше поизкривена, потрепваше и се полюшваше. Загледа се в една катеричка, която си намери някакво орехче и се покатери по чинара, притиснал листа към стъклото. Роузмари бе коленичила край верандата и дългата й коса се полюшваше при всяко навеждане, докато садеше луковици и едногодишни цветя в разкопаните лехи. Градината бе неузнаваема — донесе жълти кремове от дворовете на свои приятели, засади лен край гаража, където той цъфтеше с безчет бледосини цветчета като воал. Джак седеше до нея и си играеше с камионче. Беше здраво момченце, вече на пет години, весело и добродушно, с тъмнокафяви очи и руса коса с червеникав оттенък. Но и не отстъпваше лесно. Вечер, когато Дейвид го гледаше, докато Роузмари бе на работа, Джак държеше да прави всичко сам.
Дейвид го оставяше да си играе с каквото поиска, стига да е безопасно и в границите на разумното. Истината е, че обичаше да наблюдава момченцето. Обичаше да му чете приказки, да усеща тежестта и топлината му, положило главица на рамото му, унасяйки се в дрямка. Обичаше да държи малката му, доверчива ръчичка, когато тръгнеха по тротоара към магазина. Измъчваше го мисълта, че спомените му за Пол на тази възраст са откъслечни и мимолетни. Разбира се, тогава градеше кариера, беше зает в клиниката, а и с фотографията, но всъщност гузната му съвест го държеше настрана. Сега неведомите пътища на живота му се открояваха болезнено ясно. Подаде дъщеря си на Каролайн Гил и тайната му пусна корени, разрасна се и разцъфна в семейството му. Години наред се прибираше и гледаше как Нора приготвя питиета или си връзва престилка, с мисълта колко е красива и как той почти не я познава.
