Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 187

По голите мертеци гнездяха птички, врабчета. Като се съвзе, бавно осъзна, че дочува нежните им звуци, пърхането на крилете им. Бе коленичила, подпряла ръце на гърба на пейката пред себе си. Светлината все така се стелеше през прозорците на коси снопове и се събираше в езера на пода. Объркана, Нора изправи глава и изтри сълзите от лицето си. Няколко сиви перца лежаха на настланите с плочи стъпала към олтара. Вдигна глава и зърна едно врабче леко да маха с крила над нея, мъничка сянка сред по-големите. През годините хиляди са сядали тук със своите тайни и мечти, и мрачни, и светли. Чудеше се дали необузданата им скръб, подобно нейната, е намерила утеха. Не разбираше как, но това място я изпълни с дълбок покой.

Когато излезе, премига на слънцето, а Пол седеше на камък пред оградата от ковано желязо.

В далечината Бри крачеше през тревата и обувките й се полюшваха.

Той кимна към пръснатите из гробището плочи.

— Съжалявам за онова, което казах. Не го мислех. Опитах се да ядосам татко, та и аз да си излея гнева.

— Повече да не си го повторил — каза Нора. — Никога не казвай, че не си струва да живееш. Никога, никога не искам да чувам това отново. Дори не си го и помисляй.

— Няма. Наистина съжалявам.

— Знам, че си ядосан — рече Нора. — Имаш право да живееш, както решиш. Но и баща ти е прав. Ще има определени условия. Нарушиш ли ги, ще разчиташ само на себе си.

Изрече всичко това, без да го погледне и когато се обърна, се стъписа, като видя колко изтерзано е лицето му, а по бузите му се стичаха сълзи. В края на краищата момченцето от едно време не бе изчезнало безвъзвратно. Прегърна го с цялата си любов. Толкова е пораснал — главата й едва стига до гърдите му.

— Чуй ме, обичам те — рече тя във вмирисаната му риза. — Толкова се радвам, че сме пак заедно. А ти наистина, ама наистина вониш — добави тя през смях и той се засмя с нея.

Прикри очи от слънцето с ръка и погледна през полето към Бри, която приближаваше.

— Не е далеч — подвикна Бри. — Малко по-надолу по пътя. Една жена каза, че няма как да го пропуснем.

Качиха се в колата и отново поеха по тесния път, сред стелещите се хълмове. След няколко километра съзряха бели сгради пред кипарисови дървета. И изведнъж пред тях се разкри абатството Гетсемани — величествено, внушително и смирено сред зелените хълмове. Бри спря на паркинг под редица шумолящи дървета. Когато слязоха, зазвънтяха камбани, които зовяха монасите за молитва. Стояха и слушаха как ясният звук стихва сред кристалния въздух. Наблизо пасяха крави, а над тях лениво се носеха облаци.