Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 186
Ким Едуардс
— Ще си съсипеш обувките — каза тя.
Бри погледна в краката си, кимна и изу обувките.
— Ще попитам в къщичката на свещеника — рече тя. — Предната врата е отворена.
— Върви — отвърна Нора. — Ние ще почакаме тук.
Бри се поспря да вземе обувките и си запроправя път сред избуялата зелена трева, а бледите й крака, обутите й в чорапи ходила напомняха за нещо момичешко и уязвимо. Жълтите обувки се поклащаха в ръката й. Внезапно Нора си я спомни как тичаше в полето зад родната им къща, а смехът й се носеше сред окъпания в слънце ден.
— Ще се поразходя — обърна се тя към Пол, който бе все така отпуснат на задната седалка. Остави го да си седи и тръгна по чакълестата пътека към гробището. Желязната портичка се отвори лесно и Нора започна да обикаля сред сивите и протрити надгробни камъни. Не бе ходила на гробището във фермата на Бентли от години. Погледна назад към Пол. Той слезе от колата и се протегна, скрил очи зад тъмни слънчеви очила.
Вратата на църквата бе червена. Нора я докосна и тя тихичко се полюшна и се отвори. В храма бе сумрачно и хладно, а изписаните прозорци грееха с образи като скъпоценни камъни на светци и библейски сцени, гълъби и пламъци. Нора се сети за спалнята на Сам и бушуващите в нея багри, а колко спокойно е тук сред стабилните, непоклатими цветове, които изпълват въздуха. Книга за посетители лежеше отворена и тя се подписа с равен почерк, като си спомни бившата монахиня, която я научи да пише ръкописно. Не бързаше. Може би просто тишината я подтикна да пристъпи по безлюдната пътека в средата — тишина, усещане за покой и пустота, светлината пада през стъклописа по прозорците, мирис на прах. Нора закрачи сред светлината: червена, тъмносиня, златиста.
Пейките миришеха на лак за дърво. Приседна. На пода имаше сини, тапицирани с кадифе столчета да коленичиш, малко прашни. Сети се за стария диван на Бри и изведнъж от паметта й изплуваха жените от вечерния кръжок преди години, жените, които дойдоха у дома й с подаръци за Пол. Спомни си как веднъж им помогна да изчистят църквата, как лъснаха пейките, седнали на парцали и се приплъзваха по дългите гладки дъски по дупе. Така е по-тежко, шегуваха се те и смехът им изпълваше храма. В скръбта си Нора им обърна гръб и повече не отиде при тях, но сега й хрумна, че и те са страдали, че и те са губили любими, преживявали са болести, изневерявали са и на себе си, и на други. Нора не искаше да е като тях, нито й трябваше утехата им и се отдръпна. При спомена очите й се насълзиха. Колко е глупаво — та откакто загуби дъщеря си, бяха минали близо двайсет години. Няма причина скръбта й да блика като прясна изворна вода.
Това е лудост. Плачеше безутешно. Бе тичала толкова бързо, толкова надалеч, само и само да избегне този момент и въпреки всичко то още се случваше: непозната спи на разгъваемата кушетка и сънува, понесла в себе си неразгадаем нов живот като дълбока тайна, а Дейвид сви рамене и си тръгна. Ще се прибере у дома, сигурна е, и ще види, че си е отишъл може би с един куфар, без да вземе нищо друго. Затова плачеше и за Пол, за яростта и чувството, че не знае къде е в очите му. За дъщеря си, която така и не зърна. За слабите ръце на Бри. За милионите начини, по които любовта им ги е подвела, а и те й изневериха. Сякаш скръбта има физически измерения. Нора плачеше и единственото, което съзнаваше, бе някакво облекчение, познато й от детинство. Рида, докато всичко я заболя и остана без дъх, изчерпана.
