Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 185

— Накъде си тръгнала? — попита Нора.

— На малко приключение — отговори Бри. — Ще видиш.

Нора се стараеше да не поглежда ръцете на Бри, толкова слаби, че вените й личаха. Хвърли поглед към Пол в огледалото за обратно виждане. Той седеше бледен и унил, скръстил ръце, отпуснат, явно бесен и изтерзан. Сбърка, като се нахвърли така срещу Дейвид и зашлеви Пол, само влоши нещата. Гневните му очи срещнаха нейните в огледалото и тя си припомни как притискаше меката си пухкава детска ръчичка към бузата й, как смехът му огласяше къщата. Онова дете бе съвършено друго момче. Къде ли изчезна то?

— Какво приключение? — попита Пол.

— Ами всъщност ще ми се да намеря абатството Гетсемани.

— Защо? — попита Нора. — Наблизо ли е?

Бри кимна.

— Би трябвало. Открай време искам да го видя и на идване си дадох сметка, че трябва да е някъде наблизо. Рекох си: Защо пък не? Денят е прекрасен.

Наистина бе прекрасен — небето, ясносиньо, избледняваше към хоризонта, дърветата, трепетни и жизнени, се поклащаха на лекия ветрец. Още десетина минути пътуваха по тесни шосета, после Бри отби встрани и затършува под седалката.

— Май не съм взела карта — каза тя и се изправи на седалката.

— Ти никога не носиш карта — рече Нора и в същия момент осъзна, че Бри открай време си е такава. Но това едва ли има значение. Двамата с Дейвид започнаха пътя си с всевъзможни карти, а виж докъде стигнаха.

Бри бе спряла край две скромни, бели фермерски къщи, с плътно затворени врати, и наоколо не се виждаше никой, но по далечните склонове дървените тютюневи сушилни, обветрени до сребристо, зееха отворени. Беше време за садене. В далечината пъплеха трактори по наскоро изорани ниви и след тях се нижеха хора, които се свеждаха да поставят яркозеления разсад в черната земя. Надолу по пътя, в другия край на полето, се виждаше малка бяла църква под сянката на стари чинари, оградена от ивица пурпурни теменуги. Встрани от църквата имаше гробище, а старите надгробни плочи се бяха килнали зад ограда от ковано желязо. Толкова приличаше на мястото, където бе погребана дъщеря й, че Нора притаи дъх при спомена за онзи отдавнашен мартенски ден, мократа трева под краката й, ниско надвесените облаци и Дейвид, смълчан и отнесен нанякъде, до нея. Пепел при пепелта, прах при прахта и познатият й свят се преобърна под краката им.

— Да идем до църквата — рече тя. — Някой там може да знае.

Поеха по пътя и при църквата двете с Бри слязоха от колата, с чувството на градски жени, на които мястото им никак, ама никак не е тук, в бизнес костюмите си. Денят бе притихнал, почти горещ, слънцето трептеше сред листата. Тревата край жълтите обувки на Бри бе тъмнозелена и тучна. Нора сложи ръка на слабичкото рамо на Бри и усети меката и същевременно грапавичка жълта ленена тъкан.