Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 184

Пол кимна. Ръцете му трепереха и той ги пъхна в джобовете. И тримата наблюдаваха как офицерът откъсна лист от папката, подаде го на Дейвид и бавно се върна зад бюрото.

— Обадих се на семейство Боланд — обясни Дейвид, докато сгъваше листа и го пъхна в горния си джоб. — Реагираха като разумни хора. Можеше да е далеч по-зле, Пол. И хич не си мисли, че няма да изплатиш и последния цент по ремонта на колата. Не си въобразявай и че през следващите месеци ще си живееш като волна птичка. Никакви приятели. Никакви излизания.

Пол кимна и преглътна.

— Трябва да репетирам — обади се той. — Не мога просто така да зарежа квартета.

— Не — отсече Дейвид. — Не може да откраднеш кола на съседи, не може да очакваш животът да продължи постарому, това не може.

Нора усети колко напрегнат и гневен е Пол до нея. Стига!, улови се да си казва тя, като забеляза по челюстта на Дейвид да потрепва мускулче. Престанете, и двамата. Стига!

— Добре — рече Пол. — Тогава няма да се прибера. По-скоро ще ида в затвора.

— Е, това лесно ще го уредя — отвърна Дейвид със застрашително леден глас.

— Давай — продължи Пол. — Уреди го. Защото аз съм музикант. И то добър. И по-скоро ще спя на улицата, отколкото да зарежа музиката. По дяволите, по-добре да бях умрял.

Миг тишина, едно сърце изтуптя. Дейвид не отговори и Пол присви очи.

— Сестра ми не знае каква късметлийка е — рече той.

Както бе застинала, Нора усети думите му да я прерязват като ледени остриета — смразяваща, огнена, пронизваща скръб. Преди да осъзнае какво прави, зашлеви Пол през лицето. Усети грубо наболата му брада по дланта си — той вече е мъж, не момче, а тя го удари. Той се обърна, потресен, а по бузата му изби червенина.

— Пол — поде Дейвид, — не влошавай нещата още повече. Не изричай неща, за които ще съжаляваш цял живот.

Ръката на Нора още смъдеше, кръвта й бушуваше.

— Да вървим у дома — рече тя. — Ще уредим всичко вкъщи.

— Не знам. Една нощ в затвора може и да му дойде добре.

— Едно дете загубих — извърна се тя към Дейвид. — Няма да загубя и второ.

Сега Дейвид изглеждаше стъписан, сякаш Нора зашлеви и него. Вентилаторът на тавана прищракваше, вратата се въртеше с глухо, ритмично похлопване.

— Добре — рече Дейвид. — Може би така е най-добре. Може би с право не ме имаш за нищо. Ей богу, съжалявам за всичко, което съм сторил и с което не съм оправдал очакванията ви.

— Дейвид! — намеси се Нора, но той се обърна и не откликна. Видя го как прекосява помещението и влиза във въртящата се врата. Навън го зърна за миг — мъж на средна възраст с черно сако, един от тълпата — после изчезна. Вентилаторът на тавана прищракваше сред миризма на потна плът, пържени картофки и препарат за миене.

— Не исках… — поде Пол.

Нора вдигна ръка.

— Недей. Моля те. Повече нищо не казвай.

Бри, спокойна и делова, ги отведе до колата. Отвориха прозорците, защото от Пол лъхаше неприятна миризма, и Бри подкара, хванала стабилно волана с тънките си пръсти. Нора се умисли и се отнесе нанякъде, и едва след близо половин час осъзна, че не се движат по магистралата, а бавничко пътуват по тесни шосета сред трептящата пролет. Поля, раззеленяващ се овес прелитаха покрай прозорците и клони с току-що разпукнали се пъпки.