Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 17

Още се опитваше да събере мислите си, когато вратата на преддверието към чакалнята се отвори. На прага мъж в кафяв вълнен балтон и с шапка в ръка се поколеба и заоглежда жълтите тапети, папратта в ъгъла, металната полица с по-опърпани списания. Беше с кестенява, леко червеникава коса и изпито, учтиво лице, с вид на човек, който преценява обстановката. Не се отличаваше с нищо особено и все пак имаше нещо в стойката, в жестовете му — някаква безмълвна бдителност, умение да изслушва, което го правеше различен. Сърцето й затуптя и тя усети по кожата й да пробягват тръпки, едновременно приятни и досадни, като неочаквано да те е докоснал молец с крилце. Очите му уловиха погледа й — и тя разбра. Още преди да прекоси стаята да се здрависат, преди да отвори уста да изрече името си, Дейвид Хенри, с непритворен акцент, който го издаде, че не е тукашен, от пръв поглед бе сигурна в едно-единствено простичко нещо — човекът, когото бе чакала, се появи.

Тогава не беше женен. Нито женен, нито сгоден, видимо не бе обвързан. Каролайн внимателно го слушаше — и онзи ден, докато обиколи клиниката, и на последвалите празненства и срещи за добре дошъл. И чу онова, което останалите, погълнати от леещия се учтив разговор, увлечени от непознатия му акцент и неочакваните изблици смях, не чуха — два-три пъти спомена следването си в Питсбърг, което вече бе известно от професионалната биография и от дипломата му, но нито веднъж дори не намекна за миналото си. За Каролайн тази сдържаност му придаваше загадъчност, а загадъчността подсилваше чувството й, че го познава както никой друг. За нея всеки път, когато бяха заедно, бе многозначителна среща, сякаш му казва през бюрото или кушетката за преглед, или над красивото, несъвършено тяло на един или друг пациент: Познавам те, разбирам, виждам онова, което другите не забелязват. Когато дочу, че се занасят колко е хлътнала по новия лекар, тя пламна от изненада и притеснение. Но дълбоко в себе си се радваше, защото слуховете можеха да му подскажат онова, което тя, от притеснение, нямаше да се реши да му разкрие.

Късно една вечер, след като вече две години бяха работили един до друг, без тя дума да обели, го завари заспал на бюрото си. Бе подпрял лице върху ръцете си и дишаше леко и равномерно като дълбоко заспал човек. Каролайн се подпря на касата на вратата, свела глава настрани, и в този миг всички таени от години мечти се сляха. Ще заминат двамата, тя и доктор Хенри, за далечно кътче, ще работят по цял ден и челата им ще се обливат в пот, а инструментите ще се изплъзват от ръцете им, и вечер тя ще му свири на пиано, което ще им изпратят от отвъд морето, по буйна опасна река и през избуяли поля. Каролайн дотолкова се унесе в мечтанието си, че когато доктор Хенри отвори очи, тя му се усмихна открито и непринудено, както не се бе усмихвала никому.