Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 18

Очевидната му изненада я върна на земята. Изправи се, докосна косата си, измърмори някакво извинение и цяла пламна. Скри се засрамена, но и леко развълнувана. Сега вече няма как да не разбере, сега вече най-сетне ще я види с други очи, както тя вижда него. През следващите няколко дни очакването тъй я обсеби, че й бе трудно да стои в една стая с него. И въпреки че дните се нижеха и нищо не се случваше, тя не се отчая. Успокои се, оправдаваше го, че не предприема нищо, и продължи невъзмутимо да чака.

След три седмици отвори вестника на светската хроника и видя сватбената им снимка: Нора Ашър, вече мисис Дейвид Хенри, извърнала глава с изящна шия и леко извити, като мидени черупки, клепачи…

Каролайн се сепна, беше се изпотила с палтото. Бе много топло. Беше се отнесла в мислите си. До нея бебето още спеше. Стана и отиде до прозорците, а дъсченият под се огъваше и проскърцваше под килима. Кадифени завеси се провлачваха до пода — останки от далечно минало, когато това е бил изискан дом. Докосна ръба на тънките пердета под тях — жълти, излинели, цели в наслоен прахоляк. Навън пет-шест крави стояха насред заснеженото поле и душеха да намерят трева. Мъж с карирано сако и тъмни ръкавици проправяше пъртина към обора с полюшващи се в ръце ведра.

Прахолякът, снегът. Не е честно, изобщо не е честно Нора Хенри да има толкова много, да се радва на безоблачното си щастие. При тази мисъл, преливаща от горчивина, Каролайн се стресна, пусна пердето, излезе и тръгна към отекващите гласове.

Закрачи по коридора, чиито флуоресцентни лампи тихичко бръмчаха от високия таван. Миришеше силно на препарат за миене, задушени зеленчуци и едва доловима миризма на урина. Трополяха каруци, гласове подвикваха и мърмореха. Сви по коридора, после още веднъж и след едно стъпало се озова в по-модерно крило с бледо тюркоазени стени. Тук покритият с линолеум шперплатов под леко поддаваше. Подмина няколко врати, зървайки мигове от човешки съдби, застинали като на снимка образи — загледан през прозорец мъж на неопределена възраст, лицето му в сянка. Две сестри оправят легло и белите чаршафи за миг политат към тавана. Две празни стаи с опънат брезент и наредени в ъгъла кутии от боя. Една затворена врата и последната — отворена, а вътре млада жена в бял памучен комбинезон седи на ръба на легло с присвити в скута ръце и сведена глава. Друга жена, медицинска сестра, стои зад нея, проблясват сребърни ножици. По белите чаршафи се сипят кичури черна коса и оголват врата на жената — слаб, елегантен, блед. Каролайн се поспря на прага.

— Студено й е — чу се да казва тя и при думите й двете жени вдигнаха глави. Жената на леглото имаше големи, тъмни, блестящи на фона на лицето й очи. Косата й, доскоро дълга, сега стърчеше на всички страни до нивото на брадичката.

— Да — отвърна сестрата и се пресегна да изчетка няколко косъма от рамото на жената, които се понесоха сред полумрака и се спуснаха на чаршафа и по сивия линолеум на пръски. — Но трябваше да я подстрижа. — После присви очи, оглеждайки смачканата униформа на Каролайн и главата й без касинка. — Ти какво, нова ли си? — попита тя.