Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 19

Каролайн кимна.

— Нова съм — отговори тя. — Да, нова съм.

След време, когато си спомняше този момент — жена с ножици в ръка и друга, седнала в памучен комбинезон сред остатъците от собствената си коса — го виждаше в черно-бяло и образът я изпълваше с безумна празнота и копнеж. Но по какво, не бе сигурна. Косата безвъзвратно се стели разпръсната, а през прозореца струи ледена светлина. Усети очите й да се насълзяват. От друга стая се дочуха гласове и Каролайн си спомни за бебето, което спи в кашона на издутата до пръсване кадифена тапицерия на канапето в чакалнята. Обърна се и забърза натам.

Всичко си беше, както го бе оставила. Кашонът с веселите червени херувимчета си беше на канапето, а бебето, свило ръчички в малки юмручета под брадичката спеше. Фиби, изрече Нора Хенри, преди да се унесе от упойката. Ако е момиче, ще се казва Фиби.

Фиби. Каролайн внимателно разгърна одеялата и я взе на ръце. Беше тъй мъничка, има-няма два килограма и половина, по-дребничка от брат си, но със същата гъста черна коса. Каролайн провери пелената й — по мократа тъкан бе избило саждено петно. Извади чиста пелена и я препови. Тя не се събуди и Каролайн я позадържа, усещайки колко е лекичка, колко е дребничка, колко е топла. Личицето й е съвсем мъничко и толкова живо. Дори в съня по него прелитат, като облачета, какви ли не изражения. Каролайн различи намръщената физиономия на Нора Хенри, после съсредоточения израз на доктор Хенри, докато изслушва някого.

Остави Фиби в кашона и леко подпъхна одеялата около нея, представяйки си доктор Хенри — капнал от умора, яде сандвич със сирене на бюрото си и допива чаша полуизстинало кафе, после става за пореден път да отвори вратата на кабинета, както всеки вторник вечер, когато в клиниката има свободен прием за пациенти, които нямат пари да платят. Във вторник вечер чакалнята неизменно бе препълнена и той често оставаше дори след като Каролайн си тръгваше посред нощ, толкова уморена, че просто не бе в състояние и да мисли. Затова и го обикна, заради добротата му. И същият този човек я изпрати тук с новороденото си дете, тук, където една жена седи на ръба на легло, а косата й леко пада на купчини по озарения от ледена светлина под.

Това ще я съсипе, каза той. Няма да го допусна.

Чу наближаващи стъпки и на прага застана белокоса жена с бяла престилка почти като нейната. Жената бе едра, чевръста за размерите си, явно не глупава. При други обстоятелства Каролайн щеше да я хареса.

— Какво обичате? — запита тя. — Отдавна ли чакате?

— Да — бавно изрече Каролайн. — Да, отдавна чакам.

Раздразнена, жената поклати глава.

— Да, ясно, съжалявам. Заради снега е. Заради него днес сме по-малко. В Кънектикът навали ли един-два пръста, целият щат замира. Аз израснах в Айова и не разбирам за какво се вдига толкова олелия, но това си е мое мнение. Та, с какво мога да ви помогна?