Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 16

И четеше. Първо изчете романите на Пърл Бък, а после и всичко, което намери за Китай, Бирма и Лаос. Понякога оставяше книгата да се изплъзне от ръцете й и замечтано се заглеждаше през прозореца на неугледното си апартаментче в покрайнините на града. Виждаше се в друг живот — екзотичен, труден, наситен. Клиниката й ще е най-обикновена, насред избуяла джунгла, може би край морето. Ще е с бели стени и ще да блести като перла. Хората ще се редят на опашка, наклякали под кокосови дървета, докато чакат. А тя, Каролайн, ще се погрижи за всички, ще ги лекува. Ще преобрази и техния живот, и своя.

Вживя се в тази илюзия и в изблик на трескава възбуда, подаде документи да я назначат в медицинска мисия. Една слънчева събота и неделя в края на лятото отиде с автобус до Сейнт Луис на интервю. Записаха я в резервите за Корея. Но мина време и отложиха мисията, а после изобщо я отмениха. Включиха я в друг списък, този път за Бирма.

И тогава, когато все още проверяваше редовно пощата и мечтаеше за тропиците, се появи доктор Хенри.

Беше ден като ден и нищо не подсказваше, че ще е по-различен от останалите. Вече бе късна есен, сезонът на настинките, и чакалнята се огласяше от кихавици и приглушени прокашляния. Самата Каролайн усети дълбоко в гърлото нещо да я придрасква, когато извика следващия пациент — възрастен господин, чиято простуда щеше да се задълбочи през следващата седмица и да премине в пневмония, от която той щеше да умре. Рупърт Дийн. Той седеше в коженото кресло и се мъчеше да спре рукнала от носа му кръв. Стана бавно и напъха памучната си носна кърпичка, с видими петна от кръв, в джоба си. Когато стигна до рецепцията, подаде на Каролайн снимка в тъмносиня картонена рамка. Беше черно-бял портрет, тук-там пооцветен. Жената на него бе с бледо кайсиев пуловер, вълниста коса и тъмносини очи. Беше съпругата му, Емелда, покойница от вече двадесет години.

— Тя бе любовта на живота ми — поясни той толкова високо, че хората вдигнаха очи.

Външната врата на кабинета се отвори и стъклената вътрешна врата издрънча.

— Красива е — отвърна Каролайн. Ръцете й трепереха. Трогна я любовта и тъгата му, нея никой не бе я обичал тъй пламенно. А тя наближаваше тридесет и ако си отидеше от този свят на следващия ден, няма кой да тъгува по нея така, както Рупърт Дийн още жалее по жена си след повече от двадесет години. Несъмнено тя, Каролайн Лорейн Гил, бе също тъй неповторима и достойна за любов, както жената от снимката на стареца, но така и не бе открила как да го покаже — не й помогна нито изкуството, нито любовта, нито дори работата й, а тя е работа за призвани.