Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 15

Пое по виеща се алея за коли. Малко по-нагоре видя занемарената сграда. Боята по дървените корнизи се лющеше, един прозорец на третия етаж бе закован с дъски, счупени стъкла бяха подменени с парчета шперплат. Каролайн слезе от колата. Беше със стари ниски обувки с тънки протрити подметки, които държеше в килера — беше ги нахлузила набързо посред нощ, защото не си намери ботушите. Тук-там сред снега се подаваше чакъл и от студа краката й тутакси замръзнаха. Метна на рамо чантата, в която бе сложила пелени и термос с притоплено мляко, взе кашона с бебето и влезе в сградата. От двете страни на входа имаше по една лампа от оловно стъкло, отдавна непочиствано. Мина и през вътрешна матирана стъклена врата, която я изведе във фоайе, цялото в тъмна дъбова ламперия. Вътре бе горещо и още от прага я лъхна мирис на гозба с моркови, лук и картофи. Каролайн неуверено пристъпи, дъските скърцаха при всяка крачка, но никой не се появи. Насред под от широки дъски бе постлана ивица излинял килим, водещ към задната част на сградата и чакалня с високи прозорци и тежки завеси. Седна на ръба на тапицирано с кадифе, протъркано канапе, сложи кашона до себе си и зачака.

Беше много топло. Разкопча палтото си. Още беше с бялата сестринска престилка и като докосна косата си, осъзна, че не е свалила и островърхата бяла касинка. Когато доктор Хенри й се обади, тя тутакси тръгна, облече се на две на три и хукна сред снежната нощ и оттогава не се бе спряла и за миг. Махна фибата, с която бе закрепила касинката, сгъна я внимателно и затвори очи. Някъде отдалеч дочу подрънкване на сребърни прибори и приглушени гласове. Над нея някой крачеше и стъпките отекваха. В полуунес си представи как майка й приготвя празничен обед, а баща й майстори нещо в работилницата. Детството й бе самотно, но още таеше тези спомени — специално пухено юрганче, килимче на рози до леглото, та да не стъпва на гол под, преплетени един в друг гласове, които принадлежат единствено и само на нея.

Някъде далеч иззвъня звънец, два пъти. Трябвате ми спешно, напрегнато и настойчиво каза доктор Хенри по телефона. И Каролайн хукна, нагласи набързо креватче от възглавници, държа упойващата маска върху лицето на мисис Хенри, когато близначката, малкото момиченце до нея, се изпързули на белия свят и даде началото на нещо ново.

Нещо се задвижи. Да, и няма сила, която може да го спре. Дори сега, както си седеше на това канапе сред покоя на приюта и чака, чувството, че светът трепти и всичко се движи, не й даваше мира. Това ли е?, непрестанно се въртеше в ума й. Това ли е то, точно сега, след толкова години?

Каролайн Гил бе на трийсет и една и отдавна чакаше истинският й живот да започне. Не че си го бе представяла точно така. Но още от дете чувстваше, че животът й ще бъде необичаен. Ще дойде ден — тя ще го усети — и всичко ще се промени. Бе мечтала да стане велика пианистка, но прожекторите на сцената на гимназията нямаха нищо общо с лампите у дома и тя застина сред ослепителната им светлина. После, вече около двадесетгодишна, когато приятелките й от сестринското училище една по една се омъжиха и създадоха семейства, Каролайн също се захласваше по момчета, особено по един тъмнокос младеж, с бяла кожа и дълбок, гърлен смях. Известно време си мечтаеше, че той — а когато той не се обади, някой друг — ще преобрази живота й. С годините постепенно се съсредоточи върху работата си, отново без капка отчаяние. Вярваше в себе си и в собствените си възможности. Не бе човек, който насред път ще спре и ще се запита дали не е забравила включена ютия или да не би къщата да гори. Продължи да работи. И да чака.