Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 14

Караше и се опитваше да прогони спомените. Шосето се врязваше сред варовикови скали и небето сякаш струеше надолу като през фуния. Изкачи едно хълмче и се спусна по дълго нанадолнище към река в далечината. Зад нея, в кашона бебето все така спеше. От време на време Каролайн хвърляше притеснен поглед през рамо да се увери, че не се е поместило. Нормално е, напомни си тя, да спи така след усилието да се появи на бял свят. Запита се как ли се е родила тя самата, дали е спала тъй непробудно през първите часове, но родителите й отдавна бяха покойници и вече никой не помнеше тези мигове. Когато Каролайн се роди, майка й бе минала четиридесетте, а баща й бе на петдесет и две. От години се бяха отказали от мисълта за дете, бяха се отчаяли, обезверили, дори вече и не съжаляваха. Животът им бе подреден, спокоен, бяха доволни.

До стъписващата поява на Каролайн — същинско разцъфнало сред снега цвете.

То се знае, обичаха я, но обичта им бе изпълнена с тревога, искрена и всепоглъщаща, с тонове загряващи лапи, топли чорапи и рициново масло. През знойните лета, когато се страхуваха от паралич, Каролайн трябваше да си стои у дома, а по слепоочията й избиваха капчици пот, докато лежеше на дивана до прозореца в коридора на горния етаж и четеше. Мухи жужаха, блъскаха се о прозореца и падаха мъртви на перваза. Навън всичко трептеше сред светлина и горещина и децата от махалата — деца, чиито родители бяха по-млади и затова невежи за възможните опасности — си подвикваха в далечината. Каролайн притискаше лице и пръсти о стъклото и се вслушваше. Тя копнееше. Въздухът бе застинал и от пот раменете на памучната й блуза и изгладения колан на полата й бяха овлажнели. Долу в градината майка й с ръкавици, дълга престилка и шапка плевеше. По-късно, привечер, баща й се прибираше от застрахователната кантора и сваляше шапка още от прага на притихналата, отвред затворена къща. Ризата под сакото му бе на петна и влажна.

По моста гумите й свистяха, река Кентъки се виеше някъде под нея, а непосилното напрежение от предишната нощ отзвучаваше. Хвърли отново поглед към бебето. Нора Хенри сто на сто би искала да го подържи, дори и да не може да го задържи.

Но това, не ще и дума, не е работа на Каролайн.

Но не обърна волана. Пусна пак радиото — този път намери станция с класическа музика — и продължи.

На трийсетина километра от Луисвил погледна бележката на доктор Хенри, изписана с енергичния му, ситен почерк, и свърна от шосето. Тук, съвсем близо до река Охайо, горните клони на глогините и дивите череши искряха в лед, макар пътищата да бяха чисти и сухи. Бели огради заграждаха заснежени ниви и отвъд тях тъмни очертания на коне се движеха и от диханието им се виеха облачета пара. Каролайн зави по още по-тесен път, където земята се стелеше докъдето ти поглед стига. Скоро, оттатък верига едвам очертаващи се хълмове, съзря червена тухлена сграда от края на миналия век, с две проточили се ниски модерни крила, които ни най-малко не се вписваха в пейзажа. От време на време се скриваше от погледа й, докато следваше завоите и долчинките по пътя през хълмове и поля, и изведнъж се озова точно пред нея.